Междувременно Мич не си губеше времето. Той обви ръце около кръста на далеч по-едрия от него Тайрън и го избута до отсрещната стена. Тайрън стовари в лицето му два бързи юмрука — и от носа на Мич бликна кръв, — но като същински глупак остави собствената си челюст незащитена. Мич видя това, удари го с опакото на ръката си и Тайрън политна назад. Дени ловко го улови във въздуха и го завъртя така, че лицето му да удари ръба на мивката преди приземяването. Няколко зъба изтракаха в умивалника, а по мръсния порцелан се размаза плътно червено петно.
Двамата ветерани прибраха обратно парите на Мич, както и всичко друго, което можеше да се вземе от Тайрън и Козмо. После Дени улови нападателите им за краката и ги завлече до кабинките с душовете.
— Тези глупаци не знаят с кого си имат работа! — ухили се Мич, когато излязоха в коридора. Очите му буквално грееха въпреки кръвта, която шуртеше надолу към брадичката и капеше върху ризата му.
— Аха, но нека си останат в неведение — каза Дени. Неговото желание бе да ги забележат в приюта тази вечер, но всички вече спяха, така че нямаше какво повече да направят по въпроса. Мисията им беше изпълнена.
— Знаеш ли какво? Събери си нещата и да вървим да ти вземем онази бутилка „Джим Бийм“.
13.
Като много от своите полицейски събратя, агентът от ФБР Стивън Малиновски беше разведен. Живееше сам — с изключение на всеки втори уикенд и един месец през лятото, когато го посещаваха дъщерите му — в малко ранчо с прилична фасада и жалък интериор в Хаятсвил, Мериленд.
Нямаше много неща, които да го задържат у дома, затова и онази нощ се прибра малко след единайсет и половина. Когато слезе от рейндж роувъра, по походката му си личеше, че бе изпил поне няколко бири, плюс няколко чашки твърд алкохол, но не беше пиян. По-скоро приятно подпийнал, като след събиране с приятели.
— Хей, Малиновски.
Агентът се сепна и посегна към кобура под сакото си.
— Не стреляй. Аз съм. — Кайл пристъпи иззад ъгъла на гаража и застана под уличната лампа, за да покаже лицето си. — Макс Сийгъл е, Стив.
Малиновски присви очи към него в тъмното.
— Сийгъл? Какво, за бога…? — Той свали ръката си от кобура. — Изкара ми ангелите. Какво правиш тук, по дяволите? И колко е часът всъщност?
— Може ли да поговорим вътре? — попита Кайл. Не се бяха чували от три години; гласът би трябвало да е приемлив, макар и не съвсем същият. — Ще заобиколя отзад, става ли? Отвори ми.
Малиновски огледа улицата в двете посоки.
— Да, да, разбира се.
Преди да пусне Сийгъл през плъзгащата се врата към кухнята, той угаси лампата на верандата и спусна всички щори. Светеше само лампичката на абсорбатора над печката.
Той пъхна оръжието си в едно от кухненските чекмеджета, извади две бутилки бира от хладилника и предложи едната на госта си.
— Слушам те, Сийгъл. Какво става? Какво правиш тук по това време?
Кайл отказа бирата. Не искаше да докосва нищо, ако не се налагаше да го прави.
— Операцията е напълно прецакана — каза той. — Не знам как, но ме разкриха. Нямах друг избор, освен да изляза от прикритие.
— Изглеждаш ужасно, между другото. Тези синини около очите ти…
— Трябваше да ме видиш преди седмица. Две от момчетата на Артуро Буенес здравата ме разкрасиха. — Кайл потупа брезентовата войнишка раница на гърба си. Вътре, опакован в дебело одеяло, лежеше електрошоковият „воден“ пистолет. — На тръгване успях да взема само това.
— Защо не подаде сигнал? — попита Малиновски, а това бе единственото нещо, което Кайл така и не успя да разбере: как Макс Сийгъл е трябвало да осъществи контакт с човека си за свръзка при извънредна ситуация.
— Имах късмет, че изобщо успях да се измъкна — каза той. — Покрих се във Флорида — Форт Майърс, Веро Бийч, Джаксънвил, — докато изскочи възможност да дойда тук.
Дали заради бирата, или поради друга причина, но Малиновски сякаш не забеляза, че Кайл всъщност не отговори на въпроса му. И как би могъл? Той просто не знаеше отговора.