— Е, с кого още би трябвало да говоря? — попита Кайл.
Агентът поклати глава.
— С никого.
— С никого? Нито с ФБР, нито с някого от Вашингтон?
— Няма никой, Сийгъл. Ти беше там съвсем сам. — Той внезапно вдигна поглед към него. — Защо питаш, не знаеш ли?
— Пожали ме, човече. Погледни на какво приличам!
— Кайл пристъпи по-близо до Малиновски. — Съвсем сериозно ти казвам, погледни ме! Какво виждаш?
Малиновски се усмихна състрадателно.
— Определено имаш нужда от почивка, Макс. Радвам се, че си успял да се добереш дотук.
Човекът изобщо не загряваше. Твърде забавна ситуация, но се налагаше да я прекрати.
— Видях Кайл Крейг, Стив.
— Какво? Чакай малко… самия Кайл Крейг?
Кайл разпери ръце.
— Самият Кайл Крейг, от плът и кръв.
— Не разбирам. Това какво общо има с… по дяволите…?
Все едно наблюдаваше как лицето на Малиновски решава математическа задача. И точно когато той успя да пресметне крайния отговор, Кайл направи своя ход. Дулото на пистолета му опря в брадичката на агента още преди той да усети какво се случва.
— Пластичната хирургия прави чудеса! Просто удивително! — каза той.
Недопитата бирена бутилка на Малиновски издрънча на пода.
— Какви ги приказваш? Това е… невъзможно!
— Сигурен съм на 99.99%, че е възможно — рече Кайл.
— Освен ако не си въобразявам всичко това. Оказвам ти чест, Стив. Ти си първият и последен човек, който някога ще узнае как изглеждам в момента. Поласкан ли си? — Малиновски не помръдна, затова Кайл притисна пистолета още по-силно към лицето му. — Поласкан ли си?
Той кимна.
— Кажи го на глас.
— Да… поласкан съм.
— Добре. Нека ти кажа какво ще направим сега. Ще се придвижим към задната част на къщата, а ти ще легнеш в онази твоя мръсна вана, която никога не чистиш.
— Кайл отново потупа войнишката раница на гърба си.
— После ще разопаковам багажа си и двамата с теб ще си поговорим още мъничко. Искам да ми разкажеш някои неща за Макс Сийгъл.
14.
Той изчака още два дни, помота се из Вашингтон и преспа с жена в хотел „Принцес“. После Кайл извади Макс Сийгъл на светло. Веднъж завинаги.
Беше невероятна тръпка да се качи в новозакупеното BMW на Сийгъл, да мине покрай познатата кабинка на охраната и да продължи надолу към паркинга на „Хувър Билдинг“. Всички първокласни мерки за сигурност — а точно тук гъмжеше от тях — канеха господин Обявен за издирване да заповяда право в щабквартирата на ФБР.
Страхотно.
Картата за самоличност на Сийгъл отведе Кайл право на петия етаж. Приеха го в една от конферентните зали на Информационния център за стратегически операции, с изглед към „Пенсилвания авеню“ — двама представители на сектора за борба с наркотрафика и организираната престъпност, един от дирекция „Разузнаване“ и двама помощник-директори.
Пати Ли, помощник-директор в централното управление на Вашингтон, започна разговора като ръководител на срещата.
— Знам, че моментът е напрегнат, агент Сийгъл, но има нещо, което трябва да знаеш. Първоначалното ти лице за контакт, Стивън Малиновски, почина преди два дни.
Кайл запази професионално самообладание, но вложи нужната доза емоция.
— О, господи. Какво се е случило със Стив?
— Очевидно е получил инфаркт, докато си е вземал вана.
— Не мога да повярвам. Отбих се у тях вчера. Чуках на вратата. — Той замълча и прокара ръка през лицето си, струващо един милион долара. Изключителен актьор в действие.
— Трябваше да се свържеш директно с нас, според уговорката ни — каза Ли. — Щом изготвиш доклада си и получиш пълен инструктаж, ще излезеш в административен отпуск…
— Не. — Кайл изпъна гръб и погледна Ли право в очите. — Извинете ме, но това е последното нещо, от което се нуждая точно в този момент. Готов съм да се върна на работа.
— Нуждаеш се от време за аклиматизиране. Спи до късно, спортувай, прави каквото искаш. От години живееш под чужда самоличност, Макс. Изтощен си.
Всичко това беше като страхотна храна, страхотен секс и шофиране със 120 километра в час нощем без фарове — при това едновременно. А най-хубаво от всичко бе това, че тези любезни, но тъпи глупаци гълтаха този цирк лакомо, като безплатни понички.