Мел Длоухи продължаваше да седи в креслото си. Единствената огнестрелна рана в слепоочието му изглеждаше сравнително чиста, с малък синьо-черен ореол около дупката от куршума. Сампсън посочи към нея с върха на химикалката си.
— Да речем, че е прострелян тук — и вдигна химикалката десетина сантиметра по-нагоре, където би трябвало да е била главата на Длоухи. — Значи куршумът трябва да е дошъл оттук. — Той описа дъга във въздуха до счупеното стъкло.
— Низходяща траектория — казах. Куршумът беше пронизал горния край на шесткамерния прозорец, който гледаше към задния двор. Без да обелим и дума, двамата се отправихме към трапезарията и излязохме навън през двойния френски прозорец.
Задният двор представляваше дълга, тясна тухлена пътека. Два прожектора на стената осветяваха половината пространство, но наоколо не се виждаха никакви допълнителни постройки или дървета, достатъчно големи да издържат теглото на покатерил се върху тях човек.
В дъното на двора се издигаше задната стена на съседната триетажна къща в стил Тюдор, осветена от уличната лампа на Тридесет и първа улица. Два огромни дъба, потънали в сянката на къщата, заемаха по-голямата част от техния двор.
— Ти спомена, че в онази къща не живее никой — каза Сампсън. — Нали така?
— Хората всъщност са извън града — уточних аз. — Някой се е подготвил много добре. Може би се надува пред нас. Стрелецът има репутация, за която трябва да се грижи след първото си убийство.
— Ако приемем, че този някой е мъж.
— Мъж е — настоях.
— Детектив Крос? — Сержант Ед Флайхман внезапно се появи от нищото. Погледнах към ръцете му, за да се уверя, че носи ръкавици.
— Какво правиш тук, сержант? Имаш предостатъчно работа отвън, на улицата.
— Две неща, сър. Няколко души от съседите съобщиха, че са видели странни автомобили.
— Автомобили, в множествено число?
Флайхман кимна.
— Странни, каквото и да означава това. Един стар „Буик“ с нюйоркска регистрация, който паркирал периодично нагоре по улицата в продължение на няколко дни. — Той погледна към бележника в ръката си. — И един голям, тъмен на цвят автомобил, вероятно „Събърбън“, много стар и очукан. Бил е на улицата в продължение на няколко часа късно снощи.
Това не беше квартал, в който старите и очукани автомобили изглеждаха уместно, не и в малките часове на нощта. Трябваше незабавно да проучим и двете коли.
— Какво беше второто нещо? — попитах.
— ФБР е тук.
— Кажи им да изпратят група на оглед в двора на съседната къща — казах.
— Не е група, сър. Един агент е. Търси точно вас, по име.
Надникнах обратно вътре и видях висок бял мъж в типичен за Бюрото тъмен костюм. Носеше сини ръкавици и стоеше наведен, с ръце върху коленете, втренчил поглед в огнестрелната рана на Мел Длоухи.
— Хей! — извиках аз през счупения прозорец. — Какво правиш там вътре?
Той или не ме чу, или не искаше да ме чува.
— Как се казва? — попитах Флайхман.
— Сийгъл, сър.
— Хей, Сийгъл! — извиках по-силно този път и тръгнах да влизам вътре. — Не искам да пипаш нищо!
25.
Когато Алекс влезе в стаята, Кайл се изправи и го погледна право в очите. Ходещ мъртвец, помисли си Кайл и се усмихна, докато протягаше ръка за поздрав.
— Макс Сийгъл, от вашингтонския клон на ФБР. Как са нещата? Не много добре, предполагам.
Крос стисна ръката на Кайл — неохотно, но моментът все пак си го биваше, наситен с напрежение, като в начало на мач между отбори от Националната баскетболна асоциация. Три… две… едно… старт!
— Какво правиш тук? — поинтересува се Крос.
— Тъкмо започвам работа по този случай — отговори Кайл.
— Без майтап? Имам предвид какво точно правиш толкова близо до този труп…
Уникално преживяване — Крос нямаше абсолютно никаква представа кой стои срещу него! Лицето, което виждаше, беше безупречно, разбира се. Съществуваше опасност Алекс да го разпознае по гласа, но не и по външния вид. Сега бе решителният момент, когато седмиците, прекарани в наблюдение на Макс Сийгъл в Маями, трябваше да се отплатят на Кайл.