— След колко време ще изчезнат синините? — попита той. — А отоците около очите ми?
Круз му подаде папка с информация за следоперативния период.
— Ако почивате достатъчно, би трябвало да изглеждате напълно нормално след около седем до десет дни.
Оставаше да свърши още няколко дреболии — да се избръсне, да подстриже късо русата си коса, да я боядиса тъмна и да си набави чифт кафяви контактни лещи. Ако в цялата тази работа имаше нещо разочароващо, то това беше фактът, че Кайл Крейг изглеждаше много по-добре от Макс Сийгъл.
Майната му! Сега трябваше да гледа по-мащабно на нещата. Следващия път би могъл да се превърне и в Брад Пит, ако пожелаеше.
Той напусна клиниката в отлично настроение и пое с друго такси право към международното летище „Хосе Марти“. Оттам хвана полет обратно до Маями, с връзка за Вашингтон същия следобед. За основното събитие.
Мислите му вече се въртяха около една идея: да се срещне със своя стар приятел и някогашен партньор Алекс Крос. Дали Алекс бе забравил обещанията, които Кайл му даваше през годините? Това му се струваше невъзможно. Но дали междувременно не бе станал поне мъничко безразличен към тях? Може би. Но така или иначе, „великият“ Алекс Крос щеше да умре, и то мъчително. Щеше да изпита болка, но най-вече — разкаяние. Финал, който безспорно си струваше чакането.
А междувременно Кайл възнамеряваше да се позабавлява. В крайна сметка — в ролята на новия и подобрен Макс Сийгъл — той знаеше по-добре от всеки друг, че имаше повече от един начин да се отнеме човешки живот.
Първа част
Стрелец в готовност
1.
В „Джорджтаун“ се бе взривила поредната улична шахта. Експлозията изхвърли капака дванайсет метра нагоре във въздуха. Ситуацията приличаше на странна епидемия, а застаряващата градска инфраструктура бе почти разрушена.
С течение на времето подземните кабели се протриваха и разтапяха, изпълвайки пространството под улиците със запалим газ. Накрая — и все по-често напоследък — оголените жици образуваха волтова дъга, предизвикваха експлозия в канала и изпращаха поредния стоманен диск, с тегло сто и трийсет килограма, във въздуха.
Точно за тези ужасни, фатални новини живееха Дени и Мич. Всеки следобед те вземаха вестниците за продажба и хукваха към обществената библиотека на Двайсет и четвърта улица, за да проверят в уебсайта на областния транспортен отдел къде са най-тежките задръствания. Вадеха хляба си от задръстванията в пиковите часове.
Дори в най-обикновен ден „Кий Бридж“ оправдаваше прякора си — Франкенщайн, ала днес достъпът до „Ем стрийт“ наподобяваше нещо средно между паркинг и цирк. Дени си проправяше път към центъра на задръстването, а Мич пое периферията.
— „Тру Прес“, само за долар, помогнете на бездомните!
— Исус ви обича, ще помогнете ли на бездомните?
Представляваха странна на вид двойка — Дени, бял мъж с ръст над метър и осемдесет и пет, с развалени зъби и набола четина, под която прозираше хлътнала брадичка; и Мич, с тъмнокожото си младежко лице, набито тяло, висок сто шейсет и седем сантиметра и с къси сплъстени къдрици, пасващи му идеално.
— Това тук е една съвършена метафора, нали? — казваше Дени. Говореха си един на друг над покривите на автомобилите, или по-скоро говореше Дени, а Мич пазеше поведение пред клиентите. — Някъде много дълбоко под земята се трупа напрежение и никой не забелязва, щото там долу има само плъхове и лайна и на никого не му пука, нали? Обаче един ден… — Той изду бузи и издаде звук като от експлозия. — И тогава вече ще трябва да обърнеш внимание, щото плъховете и лайната ще са навсякъде и всеки ще иска да разбере защо някой друг не е направил нещо, за да предотврати това. Имам предвид… ако Вашингтон не е под прицел, не знам какво друго може да е това, по дяволите!
— Под прицел, братле. Прицел-мрицел — отвърна Мич и се изсмя на собствената си тъпа шега. Върху избелялата му тениска имаше надпис: Ирак — ако не си бил там, млъквай! Носеше провиснали камуфлажни панталони, също като Дени, само че неговите бяха отрязани под коленете.