От покрива се чуваше шумът от автомобилния трафик по „Кънектикът“, но не се виждаше нищо, докато не застанаха до самия ръб на площадката.
Цялата фасада на тяхната сграда бе застроена и над ръба, така че всичко, което някой би могъл да види от улицата, бе един тухлен триъгълник с височина над пет метра вместо обичайния плосък покрив. Мястото приличаше на скривалище, с идеален изглед към хотел „Мейфлауър“ от другата страна на улицата — един от най-известните хотели във Вашингтон.
Дени направи оглед на терена, докато Мич се подготвяше за стрелбата.
Мишената, Скип Дауни, имаше няколко неизменни навика. Харесваше един конкретен апартамент, което улесни работата на Дени неимоверно много.
Точно в момента завесите бяха дръпнати встрани, което значеше, че господин Дауни още не е пристигнал.
Двайсет минути по-късно обаче Дауни и неговата придружителка нетърпеливо чакаха пиколото да вземе двайсетдоларовия си бакшиш и да се омете от апартамента.
В добавка към милионите в банковата си сметка Дауни имаше смущаващ червеникаворус перчем, който покриваше плешивото му теме от ухо до ухо. И очевидно харесваше жени, тип член на „Менса“. Днешната му придружителка бе прибрала косата си на кок и носеше тежки очила с рогови рамки, както и бизнес костюм с твърде къса пола за която и да било истинска интелектуалка.
— Бау-чика-уау-уау — запя Дени мелодия от шапката на телевизионен порноканал специално за случая. — Два прозореца надолу и четири нагоре. Видя ли ги?
— Държа ги под прицел — каза Мич, който гледаше през оптичния си мерник. — Хубав задник. Дени. Грехота ще е да отиде по дяволите, нали?
— Точно затова ще се целиш в рамото, Мичи. Достатъчно е да я повалиш на пода. Първо господин Д., а после момичето.
— Първо господин Д., а после момичето — повтори той и зае окончателната си поза.
Дауни наля уиски в две чаши с лед. Изпи своята до дъно, а после тръгна право към прозореца на всекидневната.
— Готов ли е стрелецът? — попита Дени.
— Гогов е — каза Мич.
Героят на деня разпери широко ръце и посегна да затвори тежките завеси с цвят на кафе.
— Стреляй!
34.
В десет и половина същата вечер стоях на покрива на „Мур Билдинг“ и гледах към хотелския апартамент от другата страна на улицата, където Скип Дауни току-що се бе присъединил към малкото, но славно нарастващо братство на покосени от снайперистки огън.
Последното убийство закръгляше бройката на три — магическото число. В очите на обществото нашите хора вече се водеха серийни убийци.
Под мен „Кънектикът авеню“ приличаше на гора от мобилни телевизионни станции, а от личен опит знаех, че блогосферата бе на път да се подпали от този случай.
— Виждаш ли ме? — попитах в радиостанцията.
Сампсън се намираше в хотелската стая отсреща.
Стоеше на същото място, където е бил застрелян Скип Дауни.
— Помахай с ръка, за да те видя — отговори той. — А, ето те. Идеално място за прикритие.
Някой зад мен се прокашля.
Обърнах се и видях Макс Сийгъл. Страхотно. Точно онзи, когото изобщо не исках да виждам.
— Съжалявам — каза. — Не исках да те стряскам.
— Няма проблем — отвърнах. Освен ако не броим за проблем самото му присъствие.
— Е, какво имаме тук? — Той се приближи и застана точно до мен, за да види накъде гледам аз. — От какво разстояние е изстрелът този път? Петдесет метра?
— По-малко — отговорих.
— В такъв случай е очевидно, че те не се опитват да подобрят собствените си постижения. Поне що се отнася до разстоянието.
Забелязах, че каза „те“, и се зачудих дали е присъствал на онзи конферентен телефонен разговор, или сам е стигнал до този извод.
— Като изключим това, оперативният метод е същият — казах. — Изстрелите са произведени от изправено положение. Калибърът съвпада. Профилът на мишената — също.
— Поредният злодей от вестникарските заглавия рече той.
— Именно — съгласих се. — Доста хора са били прецакани от този Дауни. Цялата работа намирисва на линчуване.
— Искаш ли да ти кажа какво мисля аз? — попита Сийгъл. Това, разбира се, не беше точно въпрос. — Прекалено опростяваш нещата. Тези хора не ловуват, не и в традиционния смисъл. И в действията им няма нищо лично. Те са напълно безпристрастни.