Вървях до носилката, докато я бутаха по коридора към асансьорите. Не видях нито членове на семейството й, нито приятели и сърцето ми се сви, че преживява този тежък момент съвсем сама.
— Чуй ме, Ребека — заговорих аз. — Бил съм на твоето място. Аз също съм имал куршум в рамото и много добре знам колко се страхуваш. Всичко ще бъде наред.
— Добре — каза тя, ала аз се съмнявах, че ми е повярвала. Все още изглеждаше вцепенена от ужас.
— По-късно ще намина да те видя — обещах точно преди вратите на асансьора да се затворят помежду ни.
36.
Хукнах обратно към колата, подпрях бележника си на волана и започнах да драскам записки, опитвайки се да уловя всички отделни нишки, които се въртяха из главата ми.
Ребека каза, че двамата с Дауни са влезли в стаята малко преди инцидента. Това означавате, че снайперистите са били в пълна готовност и са ги чакали. Убийците са знаели точно кога и къде трябва да бъдат, точно както са знаели кога Винтън и Пилки ще бъдат пред ресторанта и кога съседите на Мел Длоухи ще бъдат извън града, за да наминат да го убият.
Който и да стоеше зад целия този план, знаеше всичко за навиците на жертвите и за действията на хората около тях — дори най-личните детайли от иначе публичния им живот. Хрумна ми, че събирането на толкова подробна информация изискваше време, хора, умения, а най-вероятно и пари.
Замислих се за онова, което Сийгъл ми каза на покрива на „Мур Билдинг“ тази вечер. Тези хора са наемни убийци. Не отхвърлих тази възможност тогава, не я отхвърлях и сега, дори бях на крачка по-близо до нея. Просто не ми харесваше мисълта, че Сийгъл бе стигнал до този извод преди мен. Обикновено не се държа така, но той просто подходи погрешно към мен.
Очевидно зад тези убийства имаше някакъв специфичен, добре организиран план, който се изпълняваше много дисциплинирано. Ако умел стрелец като този бе искал да улучи Ребека смъртоносно, тя щеше да е мъртва със сигурност. Ала тя не се вписваше в профила на мишената; единственото й престъпление бе фактът, че случайно се е озовала на погрешното място в погрешното време. За разлика от останалите. Според очевидните правила на тази игра Ребека не заслужаваше да умре, но Скип Дауни и останалите лоши вашингтонски момчета си просеха куршума.
Ала чия беше играта? Кой пишеше правилата? И накъде отиваше всичко това?
Все още не можех да отхвърля вероятността, че нашите стрелци действаха самостоятелно. Но същевременно бях развил такъв панически страх — а може би и опитът ми си казваше думата, — че в главата ми започваше да се оформя списък от още по-плашещи алтернативи.
Дали бе възможно това да се върши с подкрепата на правителството? На някоя местна агенция? Или международна?
А може би зад това стоеше мафията? Военните? Или просто човек със солидни връзки, дълбоки джобове и сериозна лична причина да търси отмъщение?
Във всеки случай най-важните въпроси увисваха без отговор. Коя беше следващата им набелязана жертва? И как, по дяволите, се очакваше от нас да опазим всяка високопоставена отрепка във Вашингтон? Това просто нямаше как да се направи.
Освен ако не извадехме небивал късмет, преди да е приключило всичко, щеше да умре още някой. Най-вероятно някой, чиято смърт би била радост за мнозина. В това се състоеше красотата на цялата тази ужасяваща игра.
37.
Следващият ден беше повратна точка за мен и Нана. Поддържахме хладни отношения от момента, когато доведох охрана в къщата, но когато слязох долу и я заварих да приготвя закуска за Ракийм и момчетата му, разбрах, че поне отчасти сме изгладили враждата.
— О, Алекс, ето те и теб. Чудесно. Отнеси тези чинии навън — каза тя, сякаш сервирането на закуската влизаше в обичайните ми сутрешни задължения. — Побързай, че ще изстине!
Когато се върнах, на масата ме очакваше чиния с бъркани яйца с наденички и препечени филийки, както и прословутото кафе от цикория на Нана, което димеше от любимата ми чаша с надпис „Най-добрият татко“, нащърбена по ръба, след като Али я бе запокитил в стената.
Нейната закуска бе доста по-здравословна напоследък: парченца грейпфрут, препечена филийка с обезсолено масло, заедно с половин наденичка, защото — както Нана обичаше да казва — имаше много тънка граница между това да се храниш разумно, за да живееш по-дълго, и да се вманиачаваш, докато се отегчиш до смърт.
— Алекс, искам да сключим примирие — заяви тя, когато най-после се настани срещу мен на масата.