— Удобен ли ти е? — попита Шарита, когато Бри го сложи на пръста си. И двете не можеха да откъснат очи от пръстена, а аз не можех да откъсна очи от Бри.
— Да, удобен е — отвърна тя и стисна ръката ми. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.
4.
Късно следобед се отбих в „Дейли Билдинг“. Най-удачното време от деня да наваксам с купищата писмена работа, която сякаш никога не спира да се трупа на бюрото ми.
Ала когато стигнах до отдел „Тежки престъпления“ на третия етаж, Пъркинс — шефът ми — тъкмо излизаше в коридора с някакъв непознат.
— Алекс — каза. — Добре. Тъкмо ще ми спестиш една разходка. Ще повървиш ли с нас?
Определено ставаше нещо. Нещо неприятно. Когато шефът иска среща, ти отиваш при него, а не обратното. Обърнах се на сто и осемдесет градуса и всички заедно се запътихме към асансьорите.
— Алекс, запознай се с Джим Хийкин. Джим е новият помощник-директор на дирекция „Разузнаване“ в Бюрото.
Здрависахме се.
— Чувал съм много за вас, детектив Крос. Загубата на ФБР се превърна в печалба за полицията, когато се върнахте тук на работа.
— Опа! — възкликнах. — Ласкателството никога не е добър знак.
Всички се засмяхме, но това беше истина. Много от новите началници в Бюрото обичат да разбутват нещата в началото просто за да уведомят околните за присъствието си. Въпросът бе: какво общо имаше новата работа на Хийкин с мен?
Щом се настанихме в просторния кабинет на Пъркинс на петия етаж, той заряза любезностите и мина по същество.
— Мога ли да приема, че си запознат с нашите ОРГ? — попита ме той.
— Оперативни разузнавателни групи — казах. — Никога не съм имал преки работни взаимоотношения с тях, но да, запознат съм. — ОРГ бяха създадени през 2003 г., за да разработват и да споделят разузнавателни „продукти“ с полицейските общности в съответните им юрисдикции. На хартия това изглеждаше добра идея, ала някои по-критично настроени хора я виждаха като откровено прехвърляне на отговорността върху местното криминално разследване след събитията от 11 септември.
— Както вероятно ти е известно — продължи Хийкин, — вашингтонската група контактува с всички полицейски подразделения в региона, в това число и с Главното управление на полицията. Това включва и Агенцията за национална сигурност, и оперативно-тактическите групи, и тайните служби, и за когото още се сетиш. Организираме месечни конферентни разговори, а после се надпреварваме с времето и реагираме според ситуацията, в зависимост от това къде е най-напечено. — Монологът му започваше да звучи като търговска презентация, а аз вече усещах какво точно продаваше. В общи линии полицейските началници представляват своите управления пред ОРГ — продължи той спокойната си, добре обмислена реч, — но ние бихме искали ти да поемеш тази функция за Главното полицейско управление на Вашингтон.
Погледнах към Пъркинс, но той сви рамене.
— Какво мога да кажа, Алекс? Аз просто съм твърде зает, дявол да го вземе.
— Не се оставяй да те заблуди каза Хийкин. — Преди да се свържа с твоя началник, говорих с директора на Бюрото, господин Бърнс. Единствено твоето име бе споменато и в двата разговора.
— Благодаря — казах. — Много мило, но тук се чувствам добре.
— Да, именно. Отдел „Тежки престъпления“ е идеално място за тази позиция. Ако не друго, поне ще направи работата ти по-лесна.
Това не беше предложение, осъзнах аз, а по-скоро назначение. Когато се върнах на служба в полицията, Пъркинс ми даде почти всичко, което поисках. Бях му длъжник, и двамата го знаехме, а той знаеше, че обичам да играя честно.
— Без промяна в названието на длъжността ми — казах. — Аз съм следовател, на първо място, а не някакъв администратор.
Пъркинс се ухили от стола зад бюрото си. Освен това изглеждаше така, сякаш е хвърлил товар от плещите си.
— Аз лично нямам нищо против. Тъкмо няма да се наложи да променям заплатата ти.
— И моите случаи ще бъдат с приоритет пред каквото и да било друго, с което ще ми се наложи да се занимавам?