Дени наблюдаваше двете мишени отблизо през телескопа си. Това беше най-доброто място за наблюдение. Е, след мястото на Мич, разбира се.
— Стрелецът готов ли е?
— Готов е.
— Действай.
Мич бавно издиша, после произведе два светкавично бързи изстрела.
Във въздуха се появиха две тънички струйки дим. И двамата мъже се строполиха на земята: единият — на тротоара, а другият пред вратата на ресторанта. Впечатляваща гледка, чисто визуално — два перфектни изстрела в основите на два черепа.
На улицата вече пищяха хора. Третият мъж буквално влетя обратно в колата, а всички останали или тичаха, или закриваха главите си с ръце и приклякаха на земята.
Ала Дени и Мич нямаха повод за тревога. Мисията беше приключила. Мич вече прибираше оборудването си с бързината на механик от „Формула 1“. Дени свали пушката си от рамо, махна пълнителя и опакова нещата си. Четиридесет секунди по-късно двамата вече бяха на стълбите, а след малко повече от минута стигнаха до партера.
— Ей, Мич, нали не планираш политическа кариера?
Мич се засмя.
— Някой ден може да се кандидатирам за президент.
— Справи се идеално там горе. Трябва да се гордееш със себе си.
— Гордея се. Дени. Две мъртви отрепки, за които повече никой никога няма да се тревожи.
— Две мъртви прасета на улицата!
Мич изквича — всъщност доста добра имитация на свинско грухтене, — а Дени започна да му приглася, докато ехото отекна нагоре през пустото стълбище. И двамата се чувстваха опиянени от успеха си. Ама че тръпка!
— Знаеш кой е героят на тази история, нали, Мичи? — попита Дени.
— Единствено ние и никой друг, човече.
Точно така! Направихме го сами. Двама истински американски герои, от плът и кръв!
7.
Пред „Таверна дел Алабардеро“ цареше пълен хаос, когато пристигнахме. Тук не ставаше въпрос за обикновено убийство. Разбрах го със сигурност още преди да съм слязъл от колата. По пътя дотам радиостанцията бълваше информация за удар от далечно разстояние — от стрелец, който никой не е видял, и изстрели, които никой не е чул.
Друга подробност: жертвите. Конгресмен Виктор Винтън бе мъртъв, заедно с Крейг Пилки, виден банков лобист, който неотдавна бе успял да избута и двамата до водещите новини в пресата. Убийството им представляваше скандал в скандала. Дотук със спокойните времена в отдел „Убийства“.
И двамата мъртъвци бяха обект на федерално разследване относно лобиране за сметка на сферата за финансови услуги. Имаше слухове за тайни сделки, дарения за изборни кампании, съмнителни хора забогатяваха — или ставаха още по-богати, — а населението от средната класа продължаваше да губи домовете си, като тенденцията се задълбочаваше. Не беше трудно човек да си представи, че някой — а може би и мнозина — би пожелал смъртта на Винтън и Пилки.
И все пак, точно в този момент мотивите за убийството не стояха на челна позиция в съзнанието ми. Вълнуваше ме методът. Защо от разстояние и как бе успял убиецът да изпълни мисията си с такава лекота на оживена градска улица?
И двете тела лежаха покрити върху тротоара, когато двамата с приятелчето ми Джон Сампсън стигнахме до сенника пред ресторанта. На местопрестъплението вече имаше екип на Капитолийската полиция, а ФБР щяха да се появят всеки момент. Във Вашингтон „висок пост“ е синоним на „високо напрежение“, така че нарастващото напрежение в рамките на оградения с жълта лента периметър можеше да се реже с нож.
Открихме още един от нашите — Марк Греко от Трети участък — и той ни запозна със случая. Почти викахме, за да се чуваме един друг насред глъчката от улицата.
— С колко свидетели разполагаме? — попита Сампсън.
— Поне дузина — отвърна Греко. — Държим ги вътре, един от друг по-уплашени. Никой не е видял стрелеца с очите си обаче.
— Ами изстрелите? — попитах аз в ухото на Греко. — Знаем ли откъде са дошли?
Той посочи над рамото ми към Осемнайсета улица.
— Доста нататък в тази посока, макар и да не е за вярване. В момента затварят сградата.
На северния ъгъл на „Кей стрийт“, на няколко пресечки от нас, имаше сграда в процес на някакъв ремонт. Всички етажи тъмнееха, с изключение на най-горния, където се движеха хора.