Когато отново се изправих, по улицата вече кипеше оживление. Освен сирените се чуваше хлопане на врати и дрезгав говор от полицейските радиостанции. Улицата беше блокирана, но аз трябваше да сляза и да потърся оръжието си.
Усещах погледа на Сийгъл, докато крачех към вратата. Дължах му благодарност — меко казано, — но уличният шум щеше да погълне думите ми, затова просто вдигнах палец към него.
Толкова засега.
107.
На следващата сутрин валеше. Бяхме планирали да проведем брифинга с пресата навън, но в крайна сметка го преместихме в залата за очни ставки в „Дейли Билдинг“. Присъстваха стотина репортери, а може би и повече, затова сложихме високоговорители във фоайето за онези, които не успяха да влязат или щяха да пристигнат по-късно.
Макс и аз седнахме на масата отпред, заедно с директора Пъркинс и Джим Хийкин от дирекция „Разузнаване“. Отвсякъде се чуваше щракане на фотоапарати, чиито обективи сочеха предимно към мен и Макс. Ние определено бяхме най-странната двойка в залата.
Това бе един от звездните ми мигове. Имал съм и други такива. Предстояха ми няколко седмици непрекъснати молби за интервюта, предложение за написване на поне една книга и определен брой журналисти, които щяха да дебнат довечера пред къщата ми.
Брифингът започна с изявление от кмета, който в рамките на десетина минути обясни защо всичко това означаваше, че на следващите избори трябва да гласуваме за него. След него директорът направи резюме на случая, преди да дадем думата за въпроси.
— Детектив Крос — попита репортер на „Фокс“ директно от вратата, — можете ли да ни разкажете какво точно се случи снощи на онзи покрив? Подробно, стъпка по стъпка. Само вие можете да разкажете тази история.
Това бе „пикантната“ част от случая — онова, което продаваше вестници, както и рекламни карета. Дадох му отговор — достатъчно кратък, за да не възпрепятствам нещата, но и достатъчно подробен, за да не ме разпитват в продължение на час какво е усещането да застанеш лице в лице с хладнокръвен убиец.
— Може ли да се каже, че агент Сийгъл е спасил живота ви? — попита следващият.
Сийгъл се наведе към микрофона си.
— Точно така е — каза. — Единствено аз имам право да го убия. — Възнаградиха го с бурна порция смях за тази реплика. — А сега сериозно — продължи той. — Може да сме имали своите несгоди по пътя, но това разследване е идеален пример за това как федералните и местните власти могат да работят заедно пред лицето на сериозна заплаха. Гордея се с постигнатото от мен и детектив Крос и се надявам, че и градът се гордее с нас.
Очевидно дори добрата половина на Сийгъл имаше огромно его. Но не бях в настроение да бъда придирчив или дребнав. Щом искаше да бъде в светлината на прожекторите, аз нямах нищо против да отстъпя в сянката.
Въздържах се от отговор на следващите няколко въпроса, докато някой не зададе неизбежния:
— Какво ще кажете за мотива? Можете ли на този етап да ни кажете със сигурност дали Хенеси и Тали са действали самостоятелно? И по каква причина?
Разглеждаме всички възможност — веднага отговорих аз. — Онова, което мога да ви кажа, е фактът, че двамата стрелци, известни още като Патриотите и отговорни за убийствата със снайпер, са вече мъртви. Градът трябва да се върне към нормалното си съществуване. Всякакви други аспекти от процеса на разследването остават без коментар засега.
Сийгъл ме погледна, но запази мълчание, и двамата веднага се заехме да довършим цирковото си представление.
Цялата истина, която никога не бихме споделили с пресата, бе основателното ни подозрение, че Тали и Хенеси бяха следвали нечий добре подготвен план. Дали изобщо щяхме да разберем чий бе този план, все още не знаехме. Ако трябваше да изразя мнение същата тази сутрин, бих предположил, че нямаше да постигнем по-голям напредък по този случай и той щеше да приключи дотук.
Случва се. Голяма част от полицейската работа се състои в размътване на утайката и неспособност да се достигне до повърхността. Всъщност именно на това разчитат хората от повърхността. Онези, които работят за тях — наемните убийци, главорезите, уличните престъпници, — поемат голяма част от риска, а твърде често те са единствените, които отиват зад решетките или в гроба.
Това отново ме подсети за „лисиците в кокошарника“.