Нора Робъртс
Кръстът на Мориган
Пролог
Дъждът го накара да си спомни приказката. Струите блъскаха по прозорците, вятърът брулеше покривите и страховитият му дъх проникваше през праговете.
Измъчваха го болки в ставите от влагата, въпреки че седеше до огъня. Старостта го обсебваше все повече в дългите дъждовни нощи на есента и той знаеше, че ще му бъде още по-тежко в мрачните зимни дни, които щяха да се занижат.
Децата се бяха събрали, сгушени едно до друго на пода или по две-три на стол. Лицата им сияеха срещу него в очакване на приказката, която им бе обещал, за да прогони скуката в сивия ден.
Не смяташе да им разказва точно тази, защото някои от тях все още бяха твърде малки. Тази приказка съвсем не бе красива. Но дъждът упорито му нашепваше още неизречените думи.
Дори сладкодумен разказвач като него не можеше да не се вслуша.
— Знам една приказка — започна той и няколко деца нетърпеливо се раздвижиха. — В нея има смелост и страх, кръв и смърт. Тя разказва за най-важните неща в живота. За любовта и загубата.
— В нея има ли чудовища? — попита едно от най-малките деца, момиченце със сини очи, ококорени по-скоро от радост, отколкото от уплаха.
— Винаги има чудовища — отвърна старецът. — Както и мъже, които стават техни съюзници, и други, които се борят срещу тях.
— И жени! — извика едно по-голямо момиченце и го накара да се усмихне.
— И жени. Смели и честни, и коварни измамници. В живота си съм срещал всякакви. А приказката, която ще ви разкажа, е много стара. Тя може да започне по различен начин, но краят е един и същ.
Докато вятърът свиреше, старецът повдигна чашата си, за да накваси гърлото си. Огънят запращя и към лицето му полетяха искри — като позлатени пръски кръв.
— Приказката започва така: В последните дни от разгара на лятото под черното небе, раздирано от сини светкавици, магьосника стоеше на висока скала, надвесена над яростно бушуващото море.
Първа глава
Ейре, регион Кери
1128 година
У него се надигаше буря, черна и злокобна като онази, която бушуваше в морето. Тя караше кръвта му да кипи, вилнееше във въздуха и го разтърсваше отвътре и отвън, докато стоеше на хлъзгавата от дъжда скала.
Неговата буря се наричаше скръб.
Скръб бе това, което присветваше в очите му, яркосини като светкавиците над него. Яростта, породена от нея, струеше от върховете на пръстите му като пурпурни мълнии, които раздираха въздуха с хиляди топовни изстрели.
Вдигна високо жезъла си и със силен глас изрече магическо заклинание. Червените мълнии на гнева му и синята ярост на бурята се сблъскваха над него в страховита битка, която накара всичко живо наоколо да се изпокрие в къщи и пещери. Хората залостваха врати и прозорци и събираха децата около себе си, отправяйки трескави молитви към своите богове.
Дори феите тръпнеха в приказните си убежища.
Скалите зазвъняха, морската вода стана черна като гърлото на ада, а той продължаваше да трепери от мъка и гняв. Дъждът, който се сипеше от раненото небе, потече, червен като кръв, закипя и плъзна като пламъци по земята и морето — и въздухът се изпълни със задушливия му мирис.
По-късно, за вечни времена, това щеше да се нарича Нощта на скръбта. Така я назоваваха онези, които дръзваха да заговорят за нея и да разказват за магьосника, застанал на края на скалата, под кървавия дъжд, който попиваше в дългата му мантия и се стичаше по издълженото му лице като сълзите на смъртта, докато той отправяше предизвикателство към рая и ада.
Казваше се Хойт и бе от фамилията Маккийни, за които се говореше, че са потомци на Мориган, кралица — фея и богиня. Притежаваше огромна сила, но все още бе твърде млад. Сега я излъчваше с такава страст, че не оставяше място за предпазливост, чувство за дълг или светлина. Тя бе неговият меч и копие.
Това, което призоваваше в страховитата буря, бе смъртта.
Когато вятърът засвири, той се завъртя и застана с гръб към морската стихна. Онази, която бе призовал, стоеше на хълма. На лицето й — някога лице на жена — се появи усмивка. Красотата й бе несравнима — и леденостудена. Очите й бяха нежносини, устните — като венчелистчета на роза, кожата — бяла като мляко. Когато заговори, сякаш зазвуча музика. С този глас морската сирена бе подмамила безброй мъже, обречени от мига, в който го чуеха.
— Бързаш да ме намериш? За какво си толкова нетърпелив, Маккийни, за целувката ми ли?
— Ти ли си това, което е погубило брат ми?
— Смъртта е… — Въпреки дъжда, отметна качулката си назад. — … сложно нещо. Твърде млад си, за да разбереш благодатта й. Дадох му нещо, което е незаменим дар, ценен и могъщ.