— Махни се от мен — едва промълви той, въпреки че уханието й и допирът й бяха примамливи и успокояващи. — Искам да умра на спокойствие.
— Няма да умреш! — увери го тя, но хвърли плах поглед към вълците. — Колко здрав е кръгът?
— Достатъчно.
— Дано си прав.
Изтощението — и валерианата, която бе добавила към отварата — го накараха отново да заклюма. Тя се раздвижи и му помогна да отпусне глава в скута й. Докато галеше косите му, не престана да се взира в огъня.
— Вече не си сам — прошепна тя. — И аз не съм сама, надявам се.
— Слънцето… скоро ли ще се зазори?
— Не знам, за жалост. Сега спи.
— Коя си ти?
Дори и да отговори на въпроса му, той не чу.
Когато се събуди, жената бе изчезнала, а също и треската. Лъчите на зората едва проникваха между листата през лятната омара.
От вълците бе останал само един, които лежеше в локва кръв отвъд кръга. Гърлото му бе прерязано, а Хойт забеляза дълбока рана и на корема му. Когато се изправи и се приближи, между листата проникна лъч ярка светлина и прониза трупа.
Мъртвият звяр избухна в пламъци, от него пепел и почерняла пръст.
— Дано адът погълне всички като теб!
Хойт се обърна и се зае да нахрани коня си и да свари още чай. Почти бе свършил, когато забеляза, че раната на дланта му е зараснала. Останал бе само едва забележим белег. Сви пръсти и вдигна ръка към светлината.
Обзет от любопитство, отметна туниката си. По тялото му все още имаше синини, но избледняваха. Когато се раздвижи, не усети болка.
Ако онова, което бе преживял през нощта, бе сън или плод на замъглено съзнание, навярно би трябвало да е благодарен на съдбата.
Ала видението бе необикновено ярко и бе оставило осезаеми следи. Би се заклел, че все още долавя уханието й и чува мелодичния й глас.
Тя бе казала, че лицето му й се струва познато. Странно, дълбоко в себе си Хойт имаше чувството, че е виждал нейното.
Изми се и когато осъзна, че апетитът му се връща, трябваше да утоли силния си глад с горски плодове и крайшник сух хляб.
Затвори кръга, поръси земята отвъд него със сол, възседна коня си и се понесе в галоп. С малко късмет, по пладне щеше да си бъде у дома.
До края на пътуването му нямаше никакви знаци, гарвани или красиви вещици. Край него се простираха безкрайни зелени ливади, възвишения и гъсти гори. Познаваше пътя по-нататък, не би го забравил и след сто години. Затова накара кобилата да прескочи ниския каменен зид и да препусне през последната ливада към дома.
Щом зърна огъня отдалеч, веднага си представи майка си. Навярно седеше в салона и плетеше дантела или шиеше гоблен, очаквайки с надежда вести от синовете си. Искаше му се да й донесе добри новини.
Баща му навярно яздеше из земите си със своя съдружник, омъжените му сестри бяха в домовете си, а малката Нола бе в конюшнята и си играеше с новородените кутрета.
Къщата бе закътана в гората, по волята на баба му, която бе предала силата си на него, а донякъде и на Кийън. Домът бе каменно здание с прозорци от истинско стъкло, издигнат край бистроструен поток. Градините бяха гордостта на майка му.
Розите сияеха, отрупани с цвят.
Един от прислужниците дотича да се погрижи за коня му. Хойт само поклати глава в отговор на неизречения му въпрос. Закрачи към вратата, на която все още висеше ивица черен плат — символ на траур.
Вътре друг прислужник побърза да вземе мантията му. Там, в коридора, по чиито стени висяха гоблените на майка му, едно от ловните кучета на баща му се втурна да го посрещне.
Долови мирис на пчелен восък и свежи рози, отрязани от градината. В камината тлееше огън.
Без да се спре дори за миг, той се отправи нагоре по стълбите към всекидневната на майка си.
Знаеше, че го очаква. Беше седнала на стола си, с ръце в скута, с преплетени пръсти, така силно притиснати, че кокалчетата им бяха побелели. Лицето й издаваше дълбока скръб и помръкна още повече, когато прочете посланието в очите му.
— Майко…
— Жив си. И си добре. — Изправи се и протегна ръце към него. — Загубих по-малкия си син, но първородният отново е тук, у дома. Сигурно си гладен и жаден след дългия път.
— Имам да ви разказвам толкова много!
— Ще го направиш.
— Искам всички да чуете, майко. Не мога да остана дълго. Съжалявам. — Целуна я по челото. — За жалост — трябва да ви оставя.
Имаше храна, напитки, и цялото му семейство — без Кийън — бе окото масата. Но този обяд не бе като многото други, които помнеше, със смях и разгорещени спорове, радости или дребни препирни. Хойт се взираше в лицата им, попивайки красотата, силата и мъката, изписана на всяко от тях, докато им разказваше за всичко, което бе преживял.