— Трябваше да ти имам повече доверие. Казах, че не сме сплотени, но не осъзнавах, че съм виновна за това повече, отколкото всеки друг от нас. Не ти повярвах. Помислих, че ще ме убиеш, а ти избра да ме спасиш.
— Грешиш. Избрах да спася приятеля си.
— Кийън. — Тя пристъпи към него. — Аз съм причината за това. Не мога…
— Не, не си. Нито си го убила, нито си го превърнала във вампир. Лилит го направи. Изпрати го тук, за да умре още веднъж. Беше новак, все още не бе свикнал с новата си кожа. Беше и ранен. Не би могъл да надвие всички ни — и тя го знаеше.
— Знаела е как ще постъпиш. — Хойт застана до брат си и сложи ръка на рамото му. — И какво ще ти коства това?
— Винаги намира начин да се подсигури, че няма да загуби. Хрумнало й е, че ако не го убия, ще успее да погуби или да отвлече поне един от нас… а може би всички ни. От друга страна, изборът да го унищожа ще ми струва… наистина много.
— Смъртта на приятел — заговори Ларкин — винаги е мъчителна загуба. Всички тъгуваме.
— Вярвам, че е така. — Сведе поглед към Мойра, която все още стоеше на колене на пода. — Но ударът беше предназначен главно за мен, защото го познавах много по-отдавна. Тя не му причини това заради теб — обърна се той към Глена, — а заради мен. Можех да обвиня теб, както и направих, ако просто го бе убила. Чиста работа. Но сега не мога да упреквам теб. Вината е само нейна. И моя. Наведе се и вдигна кола, който бе използвал като оръжие, и погледна заострения връх. — Когато настъпи моментът да се изправим срещу нея, оставете я на мен. Ако някой друг понечи да нанесе смъртоносния удар, ще му попреча. Както виждате, не си е направила добре сметката. Длъжница ми е и ще я накарам да плати за стореното с живота си. — Взе и меча. — Тази вечер ще тренираме.
Глена тренираше с Ларкин, меч срещу меч. Кийън бе избрал Мойра за противник на Хойт и стоеше отстрани или сновеше между тях, докато звучеше звън на стомана. Крещеше обидни думи, което може би бе неговият начин за поддържане на мотивация.
Тя усещаше пулсираща болка в ръката и във все още незаздравелите си ребра. Въпреки че по гърба й се стичаше пот, продължаваше да напряга сили. Болката и усилието й помагаха да прогони от мислите си образа на Кинг в кухнята, пристъпващ с оголени остри зъби към нея.
— Дръж тази ръка високо! — изкрещя й Кийън. — Ако не можеш да стискаш шибания меч както трябва, няма да издържиш и пет минути. А ти, Ларкин, престани да танцуваш с нея, за бога! Това не е някакъв скапан нощен клуб.
— Не се е възстановила напълно. Впрочем какво е нощен клуб, по дяволите?
— Трябва да поспра. — Мойра сниши меча си и изтри потта от челото си със свободната си ръка. — Имам нужда от миг почивка.
— Не, нямаш! — Кийън се завъртя към нея. — Мислиш, че и правиш услуга, като молиш за почивка? Нима си въобразяваш, че те биха се съгласили на таймаут само защото приятелката ти трябвало да си поеме дъх?
— Добре съм. Излишно е да я хокаш. — Глена се бореше за глътка въздух и достатъчно сили, за да застане стабилно на краката си. — Добре съм. Престани да ме щадиш! — каза на Ларкин. — Не желая никой да ме глези.
— Трябва да я наблюдаваме. — Хойт даде знак на Ларкин да се отдръпне назад. — Твърде рано е за нея да участва в толкова усилени тренировки.
— Не ти решаваш това! — подчерта Кийън.
— Просто отбелязвам. Изтощена е и болките й не са отминали. Това е достатъчно.
— Казах, че съм добре. И мога да говоря от свое име. Както изтъкна брат ти, който явно обожава да се прави на гадняр, нямам нито нужда, нито желание да бъдеш мой говорител.
— Тогава трябва да свикнеш с това, защото ще бъда, когато се налага.
— Вие двамата просто можете да уморите врага с приказки — сухо отбеляза Кийън.
Загубила търпение, Глена го побутна с меча си.
— Добре тогава. Хайде да опитаме — ти и аз. Няма да се сдържаш.
— Не! — Кръстоса острието си с нейното. — Няма.
— Вече казах достатъчно.
Хойт замахна с меча си между техните и яростта му намери израз в пламъци, които пробягаха по стоманата.
— Върху кого от двама ни искаш да излееш гнева си?
Въпросът на Кийън бе изречен с напевен тон, а очите му потъмняха от опасно задоволство, когато Хойт рязко се изви към него.
— Започва да става интересно! — подхвърли Ларкин, но братовчедка му го смъмри.
— Почакайте! — каза тя. — Спрете за миг. Всички сме разстроени. Уморени и прегрели като коне след дълъг галоп. Няма смисъл да се нараняваме взаимно. Щом няма да почиваме, поне да отворим вратите — да влезе малко въздух.
— Искаш да отворим вратите? — Изведнъж станал безкрайно любезен, Кийън наклони глава в страни. — Искаш глътка въздух? Е, добре, нека подишаме малко чист въздух.