Пристъпи към вратите за терасата и широко ги отвори. После с движение, светкавично като щракване с пръсти, протегна ръце навън в мрака.
— Заповядайте вътре! — каза и придърпа двама вампири през прага. — Тук има храна за цяло угощение.
Закрачи към масата, когато и двамата скочиха на крака и извадиха мечове. С върха на своя вдигна ябълка от купата. После се облегна на стената, издърпа я от върха и отхапа.
— Да видим как ще се справите с тях — предложи Кийън. Все пак ще бъдете по двама срещу един. Постарайте се поне да оцелеете.
Хойт се завъртя и инстинктивно застана пред Глена. Ларкин вече се приближаваше с насочен меч. Противникът му лесно отби удара, сви свободната си ръка в юмрук, който стовари така, че го накара да полети към страната на стаята. После се обърна и се спусна към Мойра. Първия удар по острието на меча й я повали на пода. Докато се плъзгаше по гръб, тя отчаяно потърси кола си, вперила поглед в съществото, което сякаш летеше през въздуха към нея.
Глена потисна ужаса си и извика гнева си. Насочи силата си и призова огъня — първата стихия, която се бе научила да използва и последната, която щеше да загуби. Вампирът пламна и изгоря във въздуха.
— Браво. Червенокоске! — отбеляза Кийън и се загледа в брат си, който се бореше за живота си.
— Помогни му. Помогни и на мен.
— Защо ти не му помогнеш?
— Твърде близо са, за да рискувам с огъня.
— Опитай с това. — Хвърли й един кол и отхапа от ябълката.
Неспособна да разсъждава, тя се втурна напред и заби кола в гърба на вампира, който с ударите си бе накарал Хойт да падне на колене.
— Не улучи сърцето.
Създанието издаде вик — по-скоро на задоволство, отколкото на болка. Завъртя се с високо вдигнат меч. Мойра и Ларкин се спуснаха към него, но Глена видя смъртта си. Бяха твърде далеч, а вече не й бе останало никакво оръжие.
Тогава Хойт преряза гърлото му с меча си. Кръвта опръска лицето й, преди вампирът да се превърне в пепел.
— Жалка картина, но все пак сполучлив опит. — Кийън изтри ръцете си. — Е, отново по двойки! Край на игрите!
— Ти знаеше, че са отвън. — Ръката на Мойра, която все още стискаше кола, затрепери. — Знаеше.
— Разбира се, че знаех. Ако ползвахте ума си или поне някое от сетивата си, и вие щяхте да знаете.
— Щеше да ги оставиш да ни убият.
— По-скоро вие едва не се оставихте да ви убият. — Махна с ръка към Мойра. — Ти стоеше там и мирисът на страха се пропиваше в теб. Ти — обърна се той към Ларкин — нападна, без да използваш главата си — и едва не я загуби. Що се отнася до теб — каза Кийън на Хойт, — рицарството е хубаво нещо, но щеше да коства живота и на двама ви. Щяхте да умрете с чест, разбира се. Червенокоската поне отначало използва разсъдъка си и силата, която са й дали проклетите ви богове, но после се предаде на страха и застана като вцепенена, кротко очаквайки смъртта. — Пристъпи напред. — Затова ще поработим върху слабостите ви. Които са безброй.
— Не издържам повече. — Гласът на Глена бе тих, почти шепот. — Видях твърде много кръв и смърт за една нощ. — Хвърли кола и излезе.
— Остави я. — Кийън махна с ръка, когато Хойт понечи да я последва. — За бога, ако имаше капка ум, щеше да разбереш, че желае единствено собствената си компания… а и подобно драматично напускане трябва да бъде уважено. Нека остане сама.
— Прав е — припряно заговори Мойра. — Колкото и да е мъчително да го изрека. Тя има нужда от уединение. — Отиде да вземе меча, който бе изтръгнат от ръката й. — Слабости. — Кимна и застана срещу Кийън. — Много добре. Покажи ми.
Осемнадесета глава
Когато влезе. Хойт очакваше да я открие в леглото. Беше се надявал да е заспала, за да я накара да потъне в дълбок сън и да облекчи контузиите й поне малко.
Но тя стоеше до прозореца, на тъмно.
— Не светвай лампата — каза Глена, с гръб към него. — Кийън беше прав: навън има още. Ако се концентрираш, ще усетиш присъствието им. Придвижват се като сенки, но все пак се долавя движение. Мисля, че скоро ще си тръгнат. Към бърлогите, в които се спотайват през деня.
— Трябва да си починеш.
— Знам, че го казваш от загриженост и вече съм достатъчно спокойна, за да не отсека главата ти заради тези думи. Знам, че се държах глупаво горе. Не ме е грижа. Уморена си, аз — също. Искам да се измия и да поспя.
— Имаш своя стая. Не исках да прозвучи толкова грубо — продължи тя, преди Хойт да каже нещо. Най-сетне се обърна. Лицето й беше доста бледо в мрака и на фона на тъмния халат, с който бе облечена. — Не съм толкова спокойна, колкото мислех. Нямаше никакво право да заставаш пред мен там, горе.