— Ти ми изкрещя да бягам. Нима не е същото, като да застанеш пред мен в битка?
Тя отвори вратата и веднага я затвори. Прочисти гърлото си.
— Беше единственото, което можех да сторя. Е, добре. Приемам упрека. И двамата ще си извлечем поука. Впрочем имам няколко идеи, които биха могли да се окажат полезни. Но преди да ги оставим за утре и да си легнем, има още нещо, за което държа да спомена.
— Никак не съм изненадан.
— Не одобрявам съперничеството между теб и брат ти заради мен и не се чувствам поласкана.
— Не е само заради теб.
— Знам. Но аз го подклаждам. Ще поговоря и с Мойра за това. Разбира се, идеята й да отклони вниманието на Кийън от нас доведе до неочаквани последици.
— Беше лудост от негова страна да довлече онези изчадия в къщата. Гневът и арогантността му можеха да ни костват живота.
— Не! — тихо, но решително отсече тя. — Имаше пълното право да го стори.
Смаян, Хойт втренчи поглед в нея.
— Как можа да го кажеш? Как можеш да го защитаваш?
— Даде ни забележителен урок, който никога не ще забравим. Невинаги ще знаем кога да очакваме нападение и трябва да бъдем готови да убиваме или да бъдем убити във всяка минута. Досега не бяхме. Дори след случилото се с Кинг. Ако бяха повече, ако шансовете ни бях равни, краят щеше да бъде доста различен.
— Той стоеше настрана, без да стори нищо.
— Да. Още нещо, което трябва да имаме предвид. Кийън е най-силният от нас и най-умният при тези обстоятелства. Трябва да се доближим до неговото ниво. Имам няколко идеи, поне за нас двамата. — Пристъпи към него, повдигна се на пръсти и докосна бузата му с устни. — Върви да се измиеш. Утрото е по-мъдро от вечерта. Сега трябва да поспя. Искам да останеш да спиш при мен.
В съня си вървеше с богинята през свят, пълен с градини, над които летяха птици, ярки като цветя, а цветята блестяха като скъпоценни камъни.
От една висока черна скала се спускаше водопад с цвят на сапфир, образувайки езеро, бистро като кристал, в което плуваха златни и рубиненочервени рибки.
Въздухът бе топъл и изпълнен с ухания.
Отвъд градините имаше сребриста плажна ивица, галена от тюркоазни вълни, ласкави като ръката на любим. Деца строяха замъци от бляскав пясък или се плискаха сред морската пяна. Звънкият им смях се носеше във въздуха като птича песен.
От плажа нагоре водеха стъпала от бял мрамор с рубинени ръбове. Високо над тях имаше къщи в нежни пастелни тонове, сред цветни лехи и цъфнали дървета.
Откъм хълма долиташе леката, жизнерадостна музика на арфи и флейти.
— Къде сме?
— Има много светове — каза й Мориган, докато вървяха една до друга. — Това е само един от тях. Исках да видиш, че се бориш не само за своя и за неговия свят и не само за света на приятелите ви.
— Прекрасен е. Сякаш в него цари… щастие.
— Някои светове са такива, други — не. В някои животът е труден, изпълнен с болка и изпитания. Но все пак е живот. Този свят със стар — каза богинята и полите й затрептяха, когато разпери ръце. — Заслужил е тази красота и спокойствие чрез изпитания и болка.
— Ти можеш да предотвратиш онова, което се задава. Да я спреш.
Мориган се обърна към нея и ярките й коси затанцуваха от вятъра:
— Направих това, което бе по силите ми, за да я спра. Избрах вас.
— Не е достатъчно. Вече загубихме един от нас. Беше добър човек.
— Както и мнозина други.
— Такъв ли е законът на съдбата? На по-висшите сили? Толкова суров?
— Висшите сили даряват радост на тези деца, те сътворяват цветята и слънцето. Любовта и насладата. Както и болката и смъртта. Така трябва да бъде.
— Защо?
Богинята се обърна и се усмихна.
— Иначе всичко това би означавало толкова малко. Ти имаш ценна дарба, дете. Но тя е и бреме.
— Използвах тази дарба за унищожение. През целия си живот съм вярвала, учили са ме да ценя всичко, което имам, и никога да не причинявам вреда. А го направих.
Мориган докосна косите й.
— Това е отговорността, която трябва да поемеш срещу злото.
— Никога вече няма да бъда същата — заяви Глена, загледана в морето.
— Не, няма. Но все още не сте готови. Никой от вас. Кръгът ви не е цял.
— Загубихме Кинг.
— Не е загубен. Просто е преминал в друг свят.
— Ние не сме богове, скърбим за смъртта на приятел. За жестоката му участ.
— Ще има още смърт и още скръб.
Глена затвори очи. Много по-трудно й бе да говори за смърт, докато вижда такава красота около себе си.
— Днес ни се струпаха куп добри новини. Искам да се върна при другите.
— Да, трябва да си там. Тя ще донеса кръв и друг вид сила.
— Коя е тя? — Обзета от уплаха, Глена рязко се обърна. — Лилит? Идва ли?