Най-забавното й преживяване от седмици бе хубавият бой, който бе хвърлила на вещицата, и отвличането на чернокожия под носа на досадната свещена бригада.
Искаше й се да си бяха направили бивак, където и да било другаде, но не и на това пусто място. Например в Париж или Прага. Някъде, където е толкова пълно с хора, че би могла да си избере, когото пожелае. Където има шум, биещи сърца и мирис на плът.
Можеше да се закълне, че в тази глупава страна има повече добитък, отколкото хора.
Беше скучно.
Но сега й се разкриваше интересна възможност.
Толкова прелестна. Толкова нещастна.
Тази изглеждаше апетитна закуска, но и добра кандидатка за безсмъртие. Би било забавно Лора да си има ново другарче, особено жена. Новачка, която да обучи за своя партньорка.
Нова играчка, каза си тя, с която да убива безкрайната скука, поне докато започне истинското забавление.
Накъде ли бе тръгнала тази хубавица сама по тъмно с малката си кола? Какъв лош късмет — да спука гума точно тук, на глухия селски път.
„И шлифера си го бива!“, помисли си Лора, докато гледаше как жената изважда крика и резервната гума. Бяха приблизително еднакви на ръст и можеше да получи и хубав шлифер, освен онова, което е в него. Всичката чудесна топла кръв.
— Доведете ми я! — Даде знак на тримата, които седяха до нея.
— Лилит каза да не се храним, докато…
Тя се завъртя — с оголени зъби и гневно святкащи червени очи. Вампирът, който приживе бе изглеждал внушително със сто и двадесет килограмовото си мускулесто тяло, бързо се отказа от възраженията си.
— Осмеляваш се да спориш с мен?
— Не.
Тази бе тук, усещаше глада й. Лилит бе далеч.
— Доведете ми я! — повтори Лора, смушка го в ребрата и закачливо размаха пръст пред лицето му. — Без да вкусвате от нея. Искам я жива. Крайно време с да си намеря партньорка. — Устните й закриха острите зъби и съблазнително се нацупиха. — И внимавайте да не повредите шлифера. Харесва ми.
Изпълзяха от сенките — трима вампири, които някога бяха водили живот на нормални мъже.
Усетиха човешка миризма. При това на жена.
Дълго потисканият им глад се събуди… и единствено страхът от гнева на Лора ги възпря да не нападнат като вълци.
Тя вдигна поглед към тях, когато приближиха. Усмихна им се чаровно и приятелски, изправи се до колата и прокара пръсти през късите си тъмни коси, които оставяха шията й открита в полумрака.
— Надявах се да дойде някой.
— Явно тази вечер имаш късмет — отвърна онзи, когото Лора бе смъмрила, с широка усмивка.
— Да, наистина. Тъмен, пуст път, на затънтено място. Пфу! Страшничко е.
— Би могло да стане и по-страшно.
Застанаха в триъгълник около нея и тя се озова обградена, с колата зад гърба. Направи крачка назад, с широко отвори очи и те издадоха тихо гърлено ръмжене.
— О, господи! Значи сте решили да ме нападнете? Нямам много пари, но…
— Парите не са това, което ни интересува, но ще вземем и тях.
Крикът все още бе в ръцете й и когато го вдигна, онзи, който бе най-близо до нея, се засмя.
— Назад! Стой далеч от мен!
— Металът не е голям проблем за нас. — Втурна се към нея, посегна към шията й — и след миг се превърна в прах.
— Знам, но ето това е.
Размаха кола, който бе държала скрит зад гърба си. Наведе се напред, светкавично ритна единия в корема, блокира удар с лакътя си и прободе следващия. Изчака и последният да се приближи, обезумял от ярост и глад. Стовари крика с все сила върху лицето му. Застана над него в мига, когато онзи падна по гръб на шосето.
— Все пак металът може да се окаже малък проблем — отбеляза тя. — Но ще довършим това.
Заби кола, изправи се и изтупа шлифера си.
— Проклети вампири!
Тръгна обратно към колата си, но се спря и вдигна глава да подуши въздуха — като куче. Разтвори крака, здраво сграбчила крика и кола.
— Хайде, излез да си поиграем, ако ти стиска! — извика тя. — Усещам миризмата ти. Тези тримата не ме затрудниха особено, искам тръпка.
Миризмата започна да отслабва. След няколко мига въздухът отново бе чист. Огледа се и изчака. Най-сетне прибра кола в калъфа на колана си. Когато приключи със смяната на гумата, вдигна поглед към небето.
Облаци бяха закрили луната и от запад звучеше тътен на гръмотевици.
— Задава се буря — промърмори тя.
В тренировъчната зала Хойт с трясък се приземи по гръб. Усети как всяка кост от тялото му изтрака. Ларкин замахна и доближи кола със затъпен връх до сърцето му.