Выбрать главу

— Щом ще има битка, ще дойда с теб. Ще се бия с теб.

Хойт погледна зет си Фергюс. Имаше широки рамене и бе стиснал едрите си ръце в юмруци.

— Там, където отивам, не можеш да ме последваш. Не на теб е отредено да водиш тази битка. Вие с Оуън трябва да останете тук, за да пазите семейството и земята заедно с баща ми. Щеше да ми бъде още по-трудно да замина, ако не бях сигурен, че ги оставям във ваши ръце. Всички трябва да носите това. — Извади кръстовете. — Всеки от вас и всяко дете, което се роди. Ден и нощ, нощ и ден. — Вдигна един кръст. — Те са дар от Мориган, изковани от боговете в магически огън. Вампирът не може да превърне никого от хората, които носят Кръста на Мориган, в един от своите. Предавайте това на онези, които ще дойдат след вас, в песни и приказки. Трябва да се закълнете, че ще ги носите до смъртта си.

Стана, закачи кръст на врата на всеки от близките си, изчаквайки да чуе клетвата му, преди да продължи.

Коленичи до баща си. Потръпна, щом зърна старческите му ръце. Той бе по-скоро фермер, отколкото воин, и в един проблясък Хойт разбра, че смъртта му е близо и ще го отнесе преди Коледа. Както и че за последен път вижда очите на човека, който му е дарил живот.

Болка прониза сърцето му.

— Преди да се сбогувам с вас, сър, искам бащината ви благословия.

— Отмъсти за брат си и се върни при нас.

— Ще се върна. — Хойт стана. — Трябва да събера нещата, които са ми нужни.

Отиде в стаята, която държеше в най-високата кула, и започна да събира билки и еликсири, без ясна представа за какво ще му послужат.

— Къде е твоят кръст?

Погледна към прага, където стоеше Нола — с тъмни коси, разпилени до кръста й. Беше едва на осем години и имаше най-нежното сърце на света.

— Няма кръст за мен — припряно отвърна той — Аз имам друг щит и няма причина да се тревожиш. Знам с какво се залавям.

— Няма да плача, когато заминеш.

— Защо да плачеш? И друг път съм пътувал надалеч, нали? Винаги съм се връщал невредим.

— Ще дойдеш тук отново. В кулата. Тя ще дойде с теб.

Внимателно подреди малките кутийки в торбата си. После спря и погледна сестра си.

— Коя тя!

— Жената с червените коси. Не богинята, а смъртната, която носи знака на вещиците. Не мога да видя Кийън, не мога да видя дали ще спечелиш битката. Но те виждам тук с вещицата. И изглеждаш изплашен.

— Нима е странно мъж, който се готви за битка, да изпитва страх? Не е ли точно страхът, който го държи жив?

— Не знам нищо за битките. Иска ми се да бях мъж и воин. — Устните й, детски и нежни, се нацупиха. — Нямаше да успееш да ме спреш, както спря Фъргюсън.

— Как бих посмял? — Върза торбата и се приближи към нея. — Страхувам се. Не казвай на другите.

— Няма, обещавам.

„Да — помисли си той, — винаги успява да трогне сърцето ми“. Повдигна кръста й и с магическо заклинание издълба древния символ на името й и на гърба.

— Така ще бъде само твой — каза Хойт.

— Мой и на онези, които ще носят името ми след мен. — Очите й заблестяха, но сълзи не потекоха. — Отново ще се срещнем.

— Разбира се.

— Когато това стане, Кръгът ще бъде завършен. Не знам как или защо.

— Какво друго виждаш, Нола?

Момичето само поклати глава.

— Тъмно е. Не виждам нищо. Ще запалвам свещ за теб всяка вечер до завръщането ти.

— Светлината й ще ми показва пътя към дома. — Наведе се и я прегърна. — Ти ще ми липсваш най-много. — Нежно я целуна и я пусна. — Пази се.

— Ще имам дъщери — извика тя след него.

Това го накара да се обърне и да се усмихне. „Толкова крехка — помисли си той — и толкова упорита“.

— Така ли?

— Така е писано — каза Нола с такава увереност, че устните му трепнаха. — Но няма да бъдат слаби. Няма да седят и да предат или да месят хляб по цял ден.

Хойт се усмихна широко. Знаеше, че този спомен ще го топли, когато замине.

— А какво ще правят, млада майко?

— Ще бъдат воини. И вампирът, който нарича себе си кралица, ще трепери пред тях.

Тя скръсти ръце, както често правеше майка им, но без следа от нейното смирение.

— Нека боговете те закрилят, братко!

— Нека светлина те озари, сестрице!

Всички го изпратиха — трите му сестри, мъжете, които ги обичаха, вече родените деца. Родителите му, и дори прислугата и конярите. За последен път задържа погледа си върху къщата, построена от предците му камък по камък на тази поляна сред гората, до този поток, и земите, които обичаше с цялото си сърце.

Най-сетне вдигна ръка за сбогуване и се отдалечи тях, към Танца на боговете.

Намираше се на възвишение, обрасло с груби треви, сред които грееха слънчеви лютичета. По небето пълзяха облаци и светлината се процеждаше през тях на тънки лъчи. Всичко бе така застинало и цареше такава тишина, сякаш бе влязъл в картина. Сивите облаци, зелената трева, жълтите цветя и древния кръг от камъни, които сякаш се въртяха в танц, откакто свят светува.