— Нола?
— Сестра ни. Най-малката. — Гласът му секна, когато се приближи да види с очите си. — Гравирах името й на гърба. Тя каза, че отново ще се видим. Кълна се в боговете, че вече е тук. В тази жена. Нейната кръв. Нашата кръв.
— Без съмнение!? — тихо промълви брат му.
— Самият аз го сложих на врата й. Погледни я Кийън.
— Е, добре. — Кийън извърна глава и застана до прозореца.
— Изкован в огъня на боговете, дарен от ръката на магьосник. — Блеър въздъхна дълбоко. — Семейна легенда. Второто ми име е Нола. Блеър Нола Бриджет Мърфи.
— Хойт. — Глена докосна ръката му. — Тя е потомка на твоето семейство.
— Предполагам, че мога да те нарека свой пра — пра… бог знае колко пъти „пра“-чичо. — Блеър отмести поглед към Кийън. — Това се казва удар. Имам роднина — вампир.
Сутринта, на слабата и на моменти чезнеща слънчева светена, Глена стоеше с Хойт в семейното гробище. Дъждът бе напоил тревата и все още капеше от венчелистчетата на розите, които растяха до гроба на майка му.
— Не знам как да те утеша.
Той хвана ръката й:
— Ти си тук. Никога не ми бе хрумвало, че мога да изпитвам такава нужда от нечия близост, както сега — от твоята. Всичко се случи толкова бързо. Срещи и раздели, прозрения и въпроси. Живот и смърт.
— Разкажи ми за сестра си. За Нола.
— Беше умна, лъчезарна и дарена с ясновидски способности. Обичаше животните. Мисля, че изпитваше особена привързаност към тях. Малко преди да замина, ловното куче на баща ми роди малки. Нола прекарваше часове в конюшнята в игри с тях. Поне е пораснала, станала е жена, имала е деца. — Хойт се обърна към Глена и потърка чело в нейното. — Виждам я в жената — воин, която дойде при нас. И в мен се надига нова сила, нова вяра.
— Ще я доведеш ли тук? Блеър…
— Мисля, че би трябвало.
— Винаги постъпваш както би трябвало. — Тя наведе глава назад и устните й леко докоснаха неговите. — Затова те обичам.
— Ако някога се оженим…
Изведнъж Глена се отдръпна крачка назад:
— Да се оженим?
— Сигурно това не се е променило през вековете. Когато мъж и жена се обичат, разменят клетви, вричат се във вярност. Брачен обет, който ги обвързва за цял живот.
— Знам какво е брак.
— И това те смущава?
— Не, не ме смущава! И не ми се усмихвай, сякаш съм глупава хлапачка. Дай ми само минута. — Плъзна поглед над паметниците към хълмовете, проблясващи в далечината. — Хората все още се женят, ако пожелаят. Някои живеят заедно без ритуала.
— За хора като нас, Глена, ритуалите са нещо свещено.
Тя го погледна и почувства свиване в стомаха.
— Да, така е.
— Ако се оженим, би ли живяла тук с мен?
Отново се отдръпна рязко:
— Тук? На това място, в този свят?
— На това място, в този свят.
— Но… не искаш ли да се върнеш в своя? Не чувстваш ли нужда?
— Не мисля, че бих могъл. Чрез магия — да, предполагам, че е възможно — продължи той, преди Глена да проговори. — Но не мога да се върна в миналото. В някогашния си дом. Да не знам кога ще умрат и да знам, че Кийън — другата ми половина — е тук. Не бих понесъл да те отведа със себе си и да тъгуваш за всичко, което си изоставила.
— Казах, че ще дойда с теб.
— Без колебание — съгласи се той. — Но по отношение на брака се колебаеш.
— Не съм подготвена. Всъщност ти не си ми направил предложение — каза тя с леко раздразнение. — По-скоро изложи хипотеза.
— Ако се оженим — каза той за трети път и насмешката в гласа му я накара да потисне своята, — би ли искала да живееш тук с мен?
— В Ирландия?
— Да, в тази къща. Ще бъде нещо като комбинация на двата свята, от които се нуждаем. Ще помоля Кийън да ни позволи да се установим и да се грижим за къщата. Тя трябва да бъде обитавана от хора, от семейство, от децата, които ще създадем.
— Тичане, смях и глъчка — промълви тя. Бяха нужни няколко мига, за да обмисли тази идея. Нейното време, неговия дом. Да, би било компромис и от негова, и от нейна страна — в името на любовта, сливане на две души в хармония. — Винаги съм била решителна, дори и като дете. Знам какво искам, полагам усилия да го получа и после го ценя. Давам си сметка колко важно е всичко, което имам. Семейството ми, дарбата ми, начинът ми на живот. — Протегна ръка и прокара пръсти по една от розите на майка му. Тя разкриваше красотата в простите неща. Чудото на живота. — Но едва наскоро осъзнах, че не съм ценила достатъчно света, в който живея, въобразявала съм си, че ще продължи да съществува без моите усилия. Сега има нещо друго, за което да работя и да го ценя.
— Тактичен начин да ми кажеш, че сега не е моментът да разговаряме за брак и деца.