— Много смешно. След няколко дни. Да кажем — при следващото пълнолуние.
— В края на първия месец. — Хойт кимна. — Струва ми се подходящо. Искам… Какви са тези викове?
Отидоха до прозореца и видяха Блеър и Ларкин, настръхнали един срещу друг. Мойра стоеше с ръце свити в юмруци, на кръста.
Като заговорихме за ритуали — каза Глена, — изглежда, дневната бойна подготовка е започнала без нас. Най-добре и ние да слезем.
— Тя е мудна и несръчна, а тази мудност и несръчност може да ви коства живота.
— Не е нито едното от двете! — сопна се Ларкин на Блеър. — Силата й е в лъка и в ума й.
— Страхотно! Сигурно може да убие вампир с мисълта си. Покажете ми как. Що се отнася до лъка — да, орлов поглед, но невинаги може да се убива от разстояние.
— И сама мога да говоря, Ларкин. А ти… — Мойра размаха пръст срещу Блеър. — Не ми харесва да ми говорят като на слабоумна.
— Не омаловажавам ума ти, но никак не те бива с меча. Биеш се като момиче.
— Момиче съм.
— Не и по време на тренировка, не и в битка. Тогава си войник и полът ти няма никакво значение за врага.
— Кинг й помагаше да развива силните си страни.
— Кинг е мъртъв.
Последва миг напрегната тишина, която дори брадвата на Кийън не би могла да разсече. Най-сетне Блеър въздъхна. Трябваше да признае, че последното бе твърде жестоко.
— Слушайте, онова, което е сполетяло приятеля ви, е ужасно. Определено не искам да се случи на мен. Ако не искате и вие да свършите така, ще поработим върху слабостите ви, а те не са никак малко. Можете да усъвършенствате това, което и сами умеете.
Остана на мястото си, когато Хойт и Глена се присъединиха към тях.
— Нали ти ме назначи за треньор? — попита Блеър.
— Да — потвърди Хойт.
— Без да се допиташ до нас? — Лицето на Ларкин се скова от ярост. — Нямаме ли право на възражение?
— Не. Тя е най-добрата.
— Защото е твоя роднина.
Блеър се завъртя към него:
— Защото мога да те поваля за пет секунди.
— Сигурна ли си? — Обгърна го сияние и вълкът, в който се превърна, приклекна и оголи зъби.
— Впечатляващо! — промърмори Блеър под носа си и гневът й бе изместен от искрено удивление.
— О, Ларкин, престани! — Очевидно загубила търпение, Мойра го потупа с ръка. — Ядосан е, защото ти се държа грубо с мен. Не съм заслужила да ме обиждаш. По една случайност съм съгласна с теб, че трябва да поработим върху слабостите си. — Спомни си, че и Кийън бе казал същото. — Искам да тренирам, но няма да търпя унижения.
— Нямаме време за сладки приказки — каза Блеър. — Никога не съм си падала по любезностите. Слушай, с теб можем да лакираме ноктите си и да си бъбрим за момчета, когато пожелаеш. Но по време на тренировка ще бъда истинска кучка, защото те искам жива. Боли ли, когато правиш това? — обърна се тя към Ларкин, който отново прие човешки образ. — Промяната на скелета, органите и прочие?
— Малко. — Не помнеше някой да му е задавал подобен въпрос. Гневът му отшумя така бързо, както бе пламнал. — Но е забавно, така че нямам нищо против. — Обви ръка около раменете на Мойра и леко погали ръката й, докато говореше на Хойт и Глена: — Вашето момиче тук очисти четирима вампири в гората. Аз убих петия.
— Тази сутрин? Пет? — Глена втренчи поглед в Блеър. — На какво разстояние от къщата?
— Доста близо. — Блеър кимна към дърветата. — Разузнавачи, предполагам, неособено добри. Хванах ги да подремват. Лилит ще научи и никак няма да се зарадва.
За Лилит удоволствието се състоеше не в това да убие вестоносеца, а да го направи възможно най-мъчително.
Младият вампир, проявил глупостта да се върне в свърталището след сутрешния поход на Блеър, сега се печеше на бавен огън по корем. Миризмата не бе особено приятна, но Лилит знаеше, че авторитетът изисква жертви.
Закрачи около него, пазейки дългите поли на червената си рокля от пламъците.
— Е, да повторим още веднъж — заговори тя с напевен тон — като всеотдайна учителка на любим ученик. — Човешко същество, жена, е унищожила всички, на които заповядах да стоят на пост, освен теб?
— Мъжът. — Болката превръщаше думите в неразбираеми гърлени звуци. — Конят.
— Да-да. Все забравям за мъжа и коня. — Лилит се спря и се загледа в пръстените на ръцете си. — Онзи, който се появил, след като съсякла… колко бяха, четирима от вас? — Приклекна до него и поразително заприлича на паяк, втренчил поглед в изцъклените му червени очи. — И е успяла да стори това, защото? Почакай, почакай, спомних си. Защото сте заспали?
— Те заспаха. Другите. Аз бях на пост, Ваше Величество, кълна си.
— На пост — и все пак онази единствена женска е останала жива. Жива е, защото… правилно ли запомних? Защото си избягал?