— Върнах се… да ви докладвам. — Потта му се стичаше в огъня и цвърчеше. — Другите избягаха, аз дойдох при вас.
— Браво на теб! — Закачливо потъркваше носа му, докато изричаше всяка дума, а после се изправи. — Предполагам, че трябва да те възнаградя за лоялността.
— Милост, Ваше Величество, милост.
Копринените й поли прошумоляха, когато се завъртя и се усмихна на малкото момче, седнало с кръстосани крака на земята, което се забавляваше, като откъсваше методично главите на купчина герои от „Междузвездни войни“.
— Дейви, ако съсипеш всичките си играчки, с какво ще играеш после?
Детето нацупи устни, докато обезглавяваше Ананкин Скайуокър.
— Скучни са.
— Да, знам. — Лилит ласкаво прокара ръка по златистите му коси. — Сигурно вече са ти омръзнали, а?
— Ще излезем ли навън? — Момчето заподскача и очите му светнаха като в очакване на обещана почерпка. — Ще поиграем ли навън? Моля те?
— Не сега. Не се цупи. — Тя повдигна брадичката му и закачливо го целуна по устните. — Какво ще правиш, ако физиономията ти остане такава завинаги? Какво ще кажеш за чисто нова играчка, сладурчето ми?
С поруменели от гняв закръглени бузи, момчето разкъса Хан Соло на две.
— Писна ми от играчки!
— Но тази ще бъде различна. Досега не си имал такава.
Лилит извърна глава и го накара да погледне към вампира върху горещата жарава.
Щом зърна очите им, той се сгърчи и зарида.
— За мен? — развълнувано попита Дейви.
— Само за теб. Но трябва да обещаеш на мама, че няма да стоиш твърде близо до огъня. Не искам да изгориш, малкото ми съкровище. — Целуна тънките му пръстчета, преди да се изправи.
— Умолявам ви, Ваше Величество! Милост, аз се върнах при вас.
— Презирам онези, които се провалят. Бъди добро момче, Дейви! А и не разваляй вечерята си.
Махна на Лора, която мълчаливо надничаше през вратата.
Писъците се разнесоха из стаята, преди Лилит да излезе и да заключи.
— Ловджийката — заговори Лора. — Сигурно е тя. Никоя друга жени не е достатъчно ловка, за да…
Само с един поглед Лилит я накара да замълчи.
— Не съм ти дала думата. Привързаността ми към тел е единственото, което те спасява от огъня. А тя стига дотук.
Лора покорно наведе глава и тръгна след нея към съседната стая.
— Загуби трима от добрите ми бойци. Какво обяснение ще дадеш за това?
— Нямам оправдание.
Лилит кимна, влезе в стаята и нехайно взе рубинената огърлица от скрина. Единственото, което й липсваше от човешкия живот, бе огледало. Дори след две хилядолетия все още копнееше да зърне отражението си. Да се полюбува на собствената си красота. През вековете бе погубила безброй магьосници, вещици и чародеи, наети да решат този проблем.
Това бе най-големият и провал.
— Поне имаш благоразумието да не се оправдаваш. Търпелива съм с теб, Лора. Повече от хиляда години чаках онова, което наближава. Но не понасям да се подиграват с мен. Неприятно ми е, че онези човешки същества ни изтребват безмилостно като мухи. — Настани се на едно кресло и потупа по облегалките с дългия си червен маникюр. — Е, говори! Разкажи ми за тази новоизлюпена Ловджийка.
— Предсказанието на ясновидците се сбъдна, милейди. Воин от стар род. Във вените й тече кръвта на онези, които ни покосяват като чума от векове.
— Откъде си толкова сигурна?
— Беше твърде бърза за обикновен човек. Твърде силна. Разбра какви са още преди да я нападнат онази вечер и беше подготвена. Тя е последното им попълнение. Първият Кръг е събран.
— Придворните ми учени твърдяха, че чернокожият е техният воин.
— Сбъркали са.
— Тогава каква полза имам от тях? — Лилит заигра с огърлицата, която все още държеше в ръцете си. — Как да управлявам, когато съм заобиколена от некадърници? Искам да получавам това, което ми се полага. Искам кръв, смърт и прекрасен хаос! Нима е прекалено да изисквам от онези, които ми служат, да бъдат точни в детайлите?
Лора бе спътница на Лилит от близо четиристотин години. Приятелка, любовница, слугиня. Беше сигурна, че никой не познава кралицата по-добре от нея. Наля чаша вино и я отнесе до креслото.
— Лилит — тихо заговори тя, когато й подаде чашата и я целуна, — не сме загубили нищо важно.
— Репутацията си.
— Не, съвсем не. Те се заблуждават, че са постигнали значителен напредък през последните няколко седмици, което е добре дошло за нас, тъй като ги прави прекалено самонадеяни. Успяхме да очистим момчето на Кийън, нали?
— Да. — Лилит остана с нацупени устни още миг, преди да отпие глътка. — Това ми носи известно удовлетворение.
— Идеята да го изпратиш при тях беше поредното доказателство за гениалността и силата ти. Нека избият десетки незначителни войници. Ние ги ранихме в сърцето.