Хойт прекрачи прага на стаята, в която бе пълен мрак.
— Не може ли да говорим на светло?
— Аз виждам достатъчно добре. — Но все пак включи нощната лампа до широкото легло. Завивките блестяха дори на тази слаба светлина, а чаршафите бяха лъскави като коприна. Кийън отиде до хладилника и извади банка кръв. — Не съм закусил. — Пъхна я в микровълновата фурна. — Какво искаш?
— Какво възнамеряваш да правиш след битката?
— Да живея живота си, както преди.
— Тук ли ще живееш?
— Не мисля — отвърна Кийън с лека усмивка и взе кристална чаша от етажерката.
— Утре вечер… с Глена ще извършим брачен обред.
Кийън леко потръпна и остави чашата.
— Колко интересно! Предполагам, че трябва да те поздравя. И възнамеряваш да я отведеш със себе си, да я представиш на семейството? „Мамо, татко, това е моята невеста. Малка вещица, която забърсах от бъдещето“.
— Кийън!
— Извинявай, толкова е абсурдно, че ме разсмива. — Извади банката, разкъса я и наля затопленото съдържание в чашата. — Е, както и да е. Slainte!
— Не мога да се върна.
След първата глътка Кийън остана загледан в брат си над ръба на чашата и бавно отпусна ръка.
— Става все по-интересно.
— Няма да мога да живея в дома си, знаейки това, което вече знам. Да живея в очакване на деня, в който всеки от тях ще умре. Ти би ли го понесъл, ако можеше да се върнеш?
Кийън се намръщи над чашата си и седна.
— Не. Поради хиляди причини — и това е едната. Но ти ме забърка в тази война, а сега губиш време за венчавки?
— Човешките потребности не могат да бъдат загърбени. Когато е надвиснала подобна заплаха, стават още по-отчаяни.
— Убедил съм се в това. Виждал съм го толкова пъти. Но съм се убедил също и в това, че браковете, сключени по време на война, невинаги са сполучливи.
— Важно е и за мен, и за Глена.
— Разбира се. — Кийън повдигна чашата си и отново отпи. — Е, желая ти късмет.
— Искам да живея тук, в тази къща.
— В моята къща?
— В къщата, която беше наш дом. Да оставам настрана правата ми и родствената ни връзка. Ти имаш търговски усет. Плащаш за поддръжката на къщата, когато не си тук. Ще се освободиш от този разход. Ние с Глена ще се грижим за нея и за земите, няма да ти струва нищо.
— И как възнамерявате да изкарвате прехраната си? В днешно време няма голямо търсене на магьосници. Почакай, вземам думите си назад. — Кийън се засмя и допи кръвта. — Би могъл да натрупаш цяло състояние от телевизията и интернет. Откриваш си импулсен телефон, уебсайт — и готово. Но това не е в стила ти.
— Ще намеря начин.
Кийън остави чашата встрани и се загледа в сенките.
— Да се надяваме, че ще ти потръгне и ще можеш да се издържаш. За мен не е проблем да живеете тук.
— Благодаря.
Кийън сви рамене.
— Сложен живот си си избрал.
— Възнамерявам да го изживея пълноценно. Ще те оставя да се облечеш.
„Сложен живот“, отново си помисли Кийън, когато остана сам. Беше смаян и ядосан от факта, че завижда на брат си за него.
Двадесет и първа глава
Глена знаеше, че повечето булки са малко напрегнати и много заети в сватбения си ден. Но едва ли на някоя друга се бе наложило да вмести тренировка с меч и приготвяне на магически отвари между грима и педикюра.
Поне не и остана много време за тревогите, които една булка обикновено изпитва. Всъщност нямаше и минута за тях, докато мислеше за украсата, цветята, романтичното осветление и най-подходящия наклон на острието за обезглавяване на вампир.
— Опитай с това. — Блеър понечи да хвърли оръжието към нея, но очевидно размисли, когато видя Глена да зяпва. Приближи се с него. — Бойна брадва. По-тежка е от меч и мисля, че е по-подходяща за теб. Имаш достатъчно силни ръце и ще сечеш по-лесно с нея. Трябва да свикнеш с тежестта и баланса. Заповядай!
Върна се обратно и взе меча си.
— Отбий удара ми.
— Не съм свикнала. Бих могла да замахна неправилно и да те нараня.
— Повярвай, няма да ме нараниш. Отбий!
Блеър вдигна меча и по-скоро движена от инстинкт, отколкото изпълнявайки командата, Глена стовари брадвата върху острието.
— Така с лекота мога да те пробода изотзад, преди да успееш да се обърнеш.
— Адски тежи — оплака се Глена.
— Не чак толкова. Пробвай с по-широк замах. Добре. Остани обърната с лице, след като нанесеш първия удар. Удари меча и отново го вдигни срещу мен. Бавно. Едно — започна да брои Блеър и замахна. — Две. Отново, продължавай! Целта ти е да отбиваш ударите ми, добре, но също и да ме накараш да загубя равновесие и да преминеш в нападение и да бъда принудена аз да отбивам твоите. Представи си го като танц, при който искаш не само да водиш, а и да елиминираш партньора си. — Вдигна ръка и се отдръпна назад. — Нека ти покажа. Хей, Ларкин! Ела да ми партнираш. — Подхвърли му меча си, с дръжката нагоре, и взе брадвата. — Бавно — каза му тя, — това е демонстрация. — Подкани го с кимване. — Нападай!