— Ти си вампир.
— Да, разбира се. Мантията, Хойт.
Хойт откачи кукичката, която придържаше краищата й и я остави да се свлече на пода.
— Меч и кама. Много оръжия за един магьосник.
— Ще се води битка.
— Така ли мислиш? — На лицето му отново се появи хладна насмешка. — Мога да те уверя, че ще загубиш. Това, което държа, се нарича пистолет. Доста добро оръжие. Изстрелва парче олово за по-малко от миг. Стой, където си или ще умреш, преди да успееш да извадиш меча си.
— Не съм дошъл да се сражавам с теб.
— Така ли? При последната ни среща… почакай да освежа паметта си. А, да, ти ме блъсна от една скала.
— Ти пръв ме блъсна от проклетия ръб! — разпалено заговори Хойт. — Изпотроши ребрата ми. Мислех, че си погубен завинаги. О, милостиви богове! Мислех, че си мъртъв Кийън.
— Не съм, както виждаш. Върни се там, откъдето си дошъл, Хойт. Трябваха ми цели хиляда години — ни повече ни по-малко, за да преодолея яростта си към теб.
— За мен е изминала само седмица от смъртта ти. — Повдигна туниката си. — Ти ми причини тези синини.
Кийън отмести поглед към тях, а после към лицето на брат си.
— Скоро ще изчезнат.
— Дойдох тук по повеля на Мориган.
— Мориган значи. — Този път избухна в смях. — Тук няма богове. Няма Всевишен, няма кралици — феи. В това време няма място нито за магиите ти, нито за самия теб.
— А за теб има.
— Приспособяването е ключът към оцеляването. Тук единственият бог са парите, а те вървят ръка за ръка с властта. Аз притежавам и двете. Отдавна се избавих от такива като теб.
— И този свят, и всички други ще загинат преди Самен, ако не ми помогнеш да я спра.
— Кого да спреш?
— Онази, която те превърна в свое подобие. Онази, която се нарича Лилит.
Трета глава
Лилит. Името навя на Кийън смътни спомени отпреди стотици животи. Отново я видя, вдъхна от уханието й и през него внезапно премина тръпка на ужас, както в мига, когато бе отнела живота му.
Все още усещаше вкуса на кръвта й и онова, което го бе изпълнило, докато я поглъщаше. Дарът на Мрака.
Беше попаднал в друг свят и получил привилегията — или проклятието — да вижда как световете се променят през безброй десетилетия.
Дали не бе предвидил, че ще се случи нещо? Защо иначе седеше сам посред нощ и чакаше?
Каква ужасна шега на съдбата: да изпрати брат му — или брата на човека, който той бе някога — отвъд времето, за да изрече името й.
— Е, събуди любопитството ми.
Трябва да се върнеш с мен и да се готвиш за битката.
— Да се върна? В дванадесети век? — Кийън леко се засмя и се отпусна на стола си. — Нищо не би могло да ме изкуши, уверявам те. Харесват ми удобствата на това време. Има гореща вода в изобилие, Хойт, и страстни жени. Не се интересувам от твоята политика и битките ти, още по-малко — от твоите богове.
— Битката ще започне — с или без теб, Кийън.
— Второто ми допада повече.
— Никога не си бягал от битка, никога не си се крил.
— Не бих го нарекъл криене — нехайно каза Кийън. — А и времената се менят. Повярвай ми.
— Ако Лилит ни победи, всичко, което знаеш, ще бъде загубено в това време, завинаги. Човечеството ще загине.
Кийън наклони глава встрани.
— Аз не съм човек.
— Това ли е отговорът ти? — Хойт се приближи. — Нима ще седиш със скръстени ръце, докато тя унищожава всичко? Ще гледаш безучастно как причинява на други това, което е причинила на теб? Как погубва майка ти, сестрите ти? Нима ще седиш тук и ще я оставиш да превърне Нола в същество като теб?
— Те са мъртви. Отдавна са се превърнали в прах.
Нали бе видял гробовете им? Не бе устоял на изкушението да се върне и да стъпи върху надгробните им камъни и тези на поколенията след тях.
— Нима си забравил всичко, на което са те учили? Времената се менят, казваш. Не е толкова просто. Нима щях да бъда тук, ако времето беше застинало? Съдбата им не е неизбежна, както и твоята. Баща ни умира, а аз го изоставих. Никога вече няма да го видя жив.
Кийън бавно се изправи.
— Ти нямаш представа що за създание е тя и на какво е способна. Вече бе живяла векове, когато ме направи като себе си. Надяваш се да я спреш с меч и мълнии? По-глупав си, отколкото те помня.
— Надявам се да я спра с твоя помощ. Помогни ми. Ако не заради човечеството, то заради самия теб. Или си на нейна страна? Ако в теб не е останало нищо от брат ми, нека сега сложим край на всичко.
Хойт извади меча си.
Кийън дълго се взира в острието, мислейки за пистолета в ръката си. После пъхна оръжието обратно в джоба си.
— Прибери меча. За бога, Хойт, ти не можеше да ме победиш дори когато бях жив.
Очите на Хойт се изпълниха с дързост и нескрит гняв.