— Не беше толкова силен при последната ни схватка.
— Вярно. Бяха ми нужни седмици да се възстановя. Денем се криех в пещери, полумъртъв от глад. Знаеш ли, тогава я търсех. Лилит, която ме създаде. Нощем, докато с мъка си намирах достатъчно храна, за да оцелея. Тя ме изостави. За това имам сметки за уреждане с нея. Прибери проклетия меч!
Когато Хойт се поколеба, Кийън изведнъж скочи. За миг прелетя над главата му и се вкопчи в гърба му. С едно нехайно извиване на китката отне оръжието на брат си.
Хойт бавно се обърна. Върхът на меча бе опрян в гърлото му.
— Браво! — успя да промълви той.
— Ние сме по-бързи и по-силни. Нямаме съвест, която да ни възпира. Инстинктът ни кара да убиваме, за да се храним. За да оцелеем.
— Тогава защо не съм мъртъв?
Кийън сви рамене.
— Да кажем, че те пощадих от любопитство и донякъде заради доброто старо време. — Хвърли меча в другия край на стаята. — Е, да пийнем нещо.
Отиде до един шкаф и го отвори. С крайчеца на окото си видя меча да полита през стаята обратно към ръката на Хойт.
— Браво и на теб! — снизходително каза той и извади бутилка вино. — Не можеш да ме убиеш с меч, но би могъл, ако имаш късмет, да ми отрежеш някоя част, която бих предпочел да запазя. Не можем да регенерираме крайници.
— Ще оставя оръжията си, ако и ти сториш същото.
— Така е честно. — Кийън извади пистолета от джоба си и го сложи на масата. — Въпреки че един вампир винаги носи най-ценното си оръжие. — Оголи заострените си зъби. — Нищо не може да се направи. — Наля две чаши докато Хойт оставяше меча си. — Седни и ми разкажи защо искаш от мен да участвам в поход за спасяването на света. Напоследък съм доста зает. Предприемач съм.
Хойт пое подадената чаша, огледа я, помириса течността.
— Какво е това?
— Превъзходно италианско червено. Не е нужно да сипвам отрова, ако искам да те убия. — За да му докаже, Кийън отпи от своята чаша. — Мога да счупя врата ти като съчка. — Седна и изпъна крака. После махна с ръка към Хойт. — Това, което се случва сега, в днешния свят би могло да се нарече делова среща, на която ти ще изложиш аргументите си. Е, просвети ме.
— Трябва да съберем силите, като започнем с шепа избраници. Сред тях има учен, вещица, човек, дарен с много образи, и воин. Навярно последният си ти.
— Не, не съм воин. Аз съм бизнесмен. — Продължи да седи спокойно, гледайки Хойт с нехайна усмивка. — Значи боговете, както обикновено, са ти възложили непосилна задача и са ти дали твърде малко, с което да започнеш. С шепата глупци, които те последват, трябва да разгромиш армия, водена от могъщата кралица на вампирите, които навярно са хиляди, наред с други демони, привлечени от нея. Защото в противен случай светът ще бъде унищожен.
— И други светове — добави Хойт. — Не само този.
— Прав си, че има и други. — Кийън замислено отпи глътка. Сегашният му живот бе започнал да му се струва скучен, без предизвикателства. Това поне звучеше интересно. — И каква според боговете е моята роля?
— Трябва да дойдеш с мен, да ме научиш, на каквото можеш за нейния вид и как да се боря с тях. Какви са слабостите им? Каква е най-голямата им сила? Какви оръжия и магии мога да използвам срещу тях? Имаме време до Самен да ги овладеем и да съберем първия кръг.
— Толкова дълъг срок? — Сарказмът бе очевиден. — Каква полза мога да имам от това? Аз съм богат човек, с много интереси за отстояване тук, в това време.
— Нима тя ще ти позволи да запазиш това богатство и интереси, ако властва над света?
Кийън присви устни. Последното го накара да се замисли.
— Вероятно не. Но повече от сигурно е, че ако ти помогна, ще изложа на риск всичко, което притежавам, и собственото си съществуване. Когато човек е млад като теб…
— Аз съм по-големият.
— Не си живял девет века. Във всеки случай, когато човек е млад, мисли, че ще живее вечно и поема глупави рискове. Но който е живял дълго, е по-предпазлив. Защото най-важно е оцеляването. Имам инстинкт за самосъхранение, Хойт. По това хората и вампирите си приличат.
— Този инстинкт те кара да седиш сам на тъмно в тази къща?
— Не е къща — нехайно каза Кийън. — Това е офис. Място за бизнес. Впрочем имам много къщи. Нужни ми са, за да оцелявам. Трябва да се грижа за данъци, отчети и безброй неща. Както повечето като мен, рядко се задържам задълго на едно място. Ние сме номади по природа и необходимост.
Наведе се напред и опря лакти на коленете си. Малцина бяха онези, с които можеше да разговаря за истинската си същност. Такъв бе изборът му, животът, който бе изградил.
— Хойт, виждал съм войни, каквито не можеш да си представиш. В тях никой не печели. Ако се заловиш с това, ще умреш. Или ще станеш един от нас. За Лилит би било детска игра да победи магьосник с твоята сила.