— Как можеш да се шегуваш? — упрекна го Хойт с едва сдържана ярост.
— За бога, Хойт, говорим за армии от вампири и пътувания във времето. Имам право поне да се пошегувам. Възможно е да умра, ако дойда с теб.
— Къде ще ходиш?
Кийън сви рамене срещу Кинг.
— Назад в миналото ми, предполагам, в качеството на съветник на генерал Здрав разум.
— Не знам дали ще пътуваме назад, напред или встрани. — Хойт побутна книгите на масата. — Но ще се върнем в Ирландия. Там ще ни кажат накъде да тръгнем после.
— Имаш ли бира? — попита Кинг.
Кийън отвори хладилника, извади бутилка „Харп“ и нехайно му я подаде.
— Е, кога заминаваме?
Кинг развъртя капачката и отпи голяма глътка.
— Ти оставаш тук. Казах ти, че когато стане време да изчезна, ще ти поверя контрола върху клуба. Очевидно моментът е настъпил.
Кинг просто се обърна към Хойт.
— Значи ти свикваш армията, генерале?
— Хойт. Да, аз.
— Току-що намери първия доброволец.
— Стига! — Кийън заобиколи плота, който разделяше кухнята. — Това не е за теб. Нямаш никаква представа за какво става дума.
— Знам за теб — възрази Кинг. — Знаеш, че обичам да се бия, а отдавна не съм участвал в бой. Освен това говорите за съдбовна война, доброто срещу злото. Избирам на чия страна да застана още в самото начало.
— Какъв крал2 е той, щом изпълнява твои заповеди? — подхвърли Хойт и чернокожият великан избухна в такъв неудържим смях, че трябваше да поседне.
— Голям майтап.
— Можеш да загинеш заради безразсъдна лоялност.
— Изборът е мой, братле. — Кинг вдигна бутилката към Кийън. Отново се спогледаха многозначително. — Не мисля, че лоялността ми е безразсъдна.
— Хойт, остави ни насаме за малко. — Кийън посочи към спалнята си. — Влез там. Искам да разменя няколко думи с този идиот.
„Загрижен е“, каза си Хойт, когато изпълни молбата на брат си. Кийън държеше на приятеля си, което бе човешка черта. Нищо от прочетеното не сочеше, че вампирите могат да изпитват истински чувства към човешки същества.
Огледа стаята и се намръщи. Къде бе ковчегът? В книгите пишеше, че денем вампирите спят в гробовете си или в ковчези. Вместо това, видя огромно легло, застлано с покривка, пухкава като облак.
Чуваше гласовете, които разговаряха разпалено отвъд вратата, но продължи да разглежда личното пространство на брат си. В гардероба висяха достатъчно дрехи за десетима мъже. Е, Кийън си бе суетен открай време.
Но никакво огледало. Беше прочел в книгите, че вампирите нямат отражение.
Влезе в банята и зяпна от удивление. Лъскавият нужник, който Кийън му бе показал по-рано, също бе цяло чудо, но не можеше да се сравнява с това. Ваната бе достатъчно голяма за шестима, имаше и висока кутия от бледозелено стъкло.
Стените бяха облицовани с мрамор, както и подът.
Смаян, Хойт влезе в кутията и започна да си играе с дръжките, които стърчаха от мрамора. Издаде вик на уплаха, когато от многото тръби с накрайници го обляха силни струи студена вода.
— Тук се събличаме, преди да влезем под душа. — Кийън влезе и със светкавично движение спря водата. После помириса въздуха. — Всъщност, с или без дрехи, отчаяно се нуждаеш от душ. Измий се! — нареди той. — Облечи дрехите, които съм сложил на леглото. Аз отивам на работа.
Излезе и остави Хойт да се мъчи сам.
След доста треперене от студ откри, че температурата на водата може да се наглася. Опари се, едва не замръзна, но най-сетне откри идеалното средно положение.
Навярно брат му казваше самата истина, когато говореше за богатството си, щом живееше в разкош, какъвто той не би могъл да си представи. Мирисът на сапуна му се стори малко женски, но нямаше друг.
Хойт се наслади на първия си душ в двадесет и първи век и се запита дали не би могъл да намери начин да си направи такава баня, с наука или с магия, когато се завърне у дома.
Кърпите, които висяха наблизо, бяха меки като покривката на леглото. Изпита приятно усещане, докато подсушаваше тялото си с една от тях.
Дрехите никак не му харесаха, но неговите бяха мокри. Поколеба се дали да не извади резервната туника от торбата си, но реши, че е по-добре да следва съветите на Кийън по отношение на облеклото.
Обличането му отне двойно повече време от обикновено. Едва се справи със странните начини за прихващане на дрехите. Обувките нямаха връзки, а просто се нахлузваха на краката. Не можеше да отрече, че са доста удобни.
Искаше му се да има поне едно проклето огледало, в което да се погледне. Излезе от стаята и внезапно се спря. Чернокожият крал все още седеше на дивана и пиеше от стъклената бутилка.
— Изглеждаш доста по-добре — отбеляза той. — Можеш да минеш за нормален, ако си мълчиш през повечето време.