— Какви са тези закопчалки тук?
— Наричат се ципове. Трябва да държиш този отпред затворен, приятел. — Кинг стана. — Кийн слезе в клуба. Навън вече е залязло. Уволнен съм.
— Какво означава това? Мога ли да помогна?
— Не, мамка му! Прекрати договора ми за работа. Ще трябва да се примири. Щом той тръгва, и аз тръгвам. Колкото и да не му харесва.
— Той мисли, че всички ще умрем.
— Прав е, рано или късно всеки умира. Виждал ли си някога какво може да причини един вампир на човек?
— Видях онова, което сполетя брат ми.
Странните очи на Кинг помръкнаха.
— Да, да, разбира се. Е, затова нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам някой да стори същото с мен. Прав е, има някакъв смут. Щом ще се води битка, и аз ще участвам.
„Исполински ръст — помисли си Хойт, — страховито лице и голяма сила“.
— Ти си воин.
— И то какъв! Ще сритам задниците на доста вампири, повярвай ми. Но не и тази нощ. Какво ще кажеш да слезем и да погледнем как върви купонът?
— В неговия… — как го бе нарекъл Кийън — клуб?
— Точно така. Казва се, „Вечност“. Едва ли някой знае по-добре от него какво означа това.
Четвърта глава
Тя щеше да го намери. Щом този мъж я призоваваше в сънищата си, караше я да се носи извън тялото си и я преследваше в мислите й, щеше да го открие и да узнае защо.
От няколко дни имаше чувството, че стои на ръба на висока, люлееща се от основите си скала. От едната й страна имаше нещо светло и красиво, а от другата — студ и ужасяваща бездна. Но макар и нестабилна, скалата бе единствения свят, който познаваше.
Каквото и да бе това, което се надигаше в нея, той бе част от него, знаеше го със сигурност. Беше докоснала онази кръв с ръцете си, нали? Беше облекчила болките на плътта му и беше бдяла над него, докато в съня си се бореше с треската. Лицето му бе тъй познато. Сякаш бе спомен или човек, когото бе зърнала в съня си.
„Красив дори в страданието си“, помисли си тя, докато скицираше лицето му. Издължено, с аристократи черти. Дълъг тесен нос, изваяни устни. Високи изпъкнали скули.
„Хлътнали очи“, спомни си тя, яркосини и проницателни, с почти съвършено извити над тях вежди. Контрастът на черните му коси и тези черни вежди с цвета на кожата правеше лицето му още по-неповторимо.
„Да — каза си тя, — виждам го“. Можеше да го скицира, но докато не го откриеше, нямаше да узнае дали е трябвало да скочи от ръба на онази скала, или да се върне назад.
Глена Уорд бе жена, която искаше да знае всичко.
Е, познаваше лицето му, фигурата и допира му, дори гласа му. Знаеше — без следа от съмнение, — че притежава сила. И вярваше, че носи отговорите.
Каквото и да се задаваше — а всичките й инстинкти и подсказваха, че е нещо съдбовно, той бе свързан е него. Беше й отредена важна роля, знаеше това почти откакто се бе появила на бал свят. Имаше чувството, че вече е време да изиграе тази роля. А раненият герой, забулен в мистерия, трябваше да бъде неин партньор.
Беше заговорил на галски, ирландски галски диалект. Тя имаше известни познания по този език, понякога го използваше в заклинания и се опитваше да чете по него.
Но колкото и странно да бе, не само бе разбрала всяка негова дума в съня — видението, преживяването или каквото и да бе, — а бе разговаряла с него на галски, сякаш й бе роден език. Това означаваше, че трябва да го търси някъде в миналото. „Доброто старо далечно минало“, реши тя. И вероятно някъде в Ирландия.
Беше направила заклинание за откриване, използвайки окървавената превръзка, която бе донесла със себе си след странното си посещение на… което и да бе онова място. Кръвта му и собствената й дарба щяха да я отведат при него.
Знаеше, че ще са необходими големи усилия и много труд. Двойно повече трябваше да се потруди, за да пренесе себе си — или поне същността си — в неговото време и страна.
Това се готвеше да стори или поне да опита. Седна в своя кръг от запалени свещи и ароматът на билките се разнесе от купата. Потърси го още веднъж, съсредоточавайки се върху скицата на лицето му, с парчето от превръзката, което бе взела.
— Търси мъжа с това лице в пространство, свят и векове. Кръвта му аз държа в ръка и силата й тук зова. Ясен знак да ми даде, при него да ме отведе!
Видя го в съзнанието си, смръщил вежди и приведен над книги. Съсредоточи се и се отдръпна назад, за да огледа стаята. Апартамент? Слаба светлина огряваше лицето и ръцете му.
— Къде се намираш? — тихо попита тя. — Покажи ми.
Видя сградата, улицата.
Радостта от успеха бе примесена с озадачение. Последното, което очакваше да узнае, бе, че той се намира в Ню Йорк, на шестдесетина преки, при това в настоящето.