— Ти го обрече на вечен мрак.
— О! — Махна с ръка във въздуха. — Това е малка цена за вечността. Сега светът е в негови ръце. Той има всичко, каквото пожелае. Знае повече, отколкото можеш да си представиш. Вече ми принадлежи, както никога не е принадлежал на теб.
— Ти си зъл демон, кръвта му още капе от ръцете ти. Кълна се в богинята, че ще те унищожа.
Смехът й бе звънлив като на дете, получило обещание за мечтан подарък.
— От ръцете ми — в гърлото ми. Както и моята — в неговото. Сега той е като мен — дете на нощта и сенките. Нима искаш да воюваш срещу собствения си брат? Срещу своя близнак? — Пълзящата черна мъгла заклокочи и се отдръпна като копринен плащ, когато тя запристъпва през нея. — Долавям мириса на силата ти, на скръбта и любопитството ти. Тук и сега предлагам този дар и на теб. Отново ще бъдеш заедно с брат си, Хойт от рода Маккийни. Ще ти дам смъртта, която е ключът към вечния живот.
Той сниши жезъла си и се загледа в нея през завесата от дъждовни капки.
— Кажи ми името си.
Тя се понесе над мъглата. Червената й мантия се развя зад нея и разкри изкусително издутия от гърдите й стегнат корсаж на бялата й роба. Обзе го неудържима възбуда, макар и да усещаше нечистата й сила.
— Имам толкова много — закачливо каза тя и докосна ръката му с върха на пръста си. Как се бе озовала толкова близо до него? — Искаш да изричаш името ми, докато се сливаш с мен? Да усещаш вкуса ми с устните си, както аз усещам твоя?
Гърлото му бе пресъхнало, пареше. Очите й — сини и нежни го привличаха, примамваха го да потъне в тях.
— Да. Искам да узная това, което знае брат ми.
Този път смехът й прозвуча някак дрезгаво, като ръмжене на кръвожаден звяр. А крайчецът на нежните й сини очи доби червен оттенък.
— Ревнуваш ли?
Докосна устните му със своите. Бяха леденостудени. И в същото време — толкова съблазнителни! Сърцето му запрепуска в гърдите.
— Искам да видя това, което вижда брат ми. — Обхвана прелестната бяла гръд с ръка, но не усети никакво трепване под дланта си. — Кажи ми името си.
Тя се усмихна и острите й бели зъби заблестяха в страховитата нощ.
— Лилит те приема. Лилит те създава. Силата на твоята кръв ще се слее с моята и ще властваме над този свят, както и над всички останали.
Тръсна глава назад, готова да нанесе удар. Преливащ от скръб и яд, Хойт прониза сърцето и с жезъла си.
Звукът, който се изтръгна от нея, раздра нощта, понесе се през бурята и се сля с нея. Не бе човешки вик, нито дори рев на звяр. Беше демонът погубил брат му, който криеше своето зло зад хладна красота. Който кървеше, както видя той през зиналата рана в гърдите й, без сърцето му да бие.
Отново полетя — с въртене и писъци, — когато светкавица разкъса небето. Думите, които той трябваше да изрече, бяха заглушени от ужас, докато тя се въртеше във въздуха и кръвта й капеше, смесвайки се с грозната мъгла.
— Как смееш да използваш нищожната си, жалка магическа сила срещу мен? — Гласът й трепереше от ярост и болка. — Аз съм на този свят от хиляда години.
Закри раната с ръка и тръсна окървавената си длан.
Когато пръските достигнаха до рамото на Хойт, разрязаха кожата му като ножове.
— Лилит! Проклинам те! Лилит, прогонвам те от това място. С кръвта си! — Хойт извади изпод мантията си кама и плъзна острието по дланта си. — С кръвта на боговете, която тече в мен, със силата, дадена ми по рождение, аз те прогонвам и проклинам…
Това, което се устреми към него, сякаш изригна от земята и го връхлетя със стихийната сила на яростта. Вкопчени един в друг, те се претърколиха от ръба към стърчащите остри скали. През вълните на болката и страха той видя лицето, което бе отражение на неговото. Някога това бе лицето на брат му.
Хойт усети мириса на смъртта и в кървавочервените животински очи, чийто поглед срещна, видя онова, в което се бе превърнал брат му. Все пак в сърцето му проблесна малък лъч надежда. Кийън! Помогни ми да я спра. Все още имаме шанс.
— Виждаш ли колко съм силен? — Кийън сграбчи Хойт за гърлото и го притисна. — Това е само началото. Пред мен е цялата вечност. — Наведе се и облиза кръвта от лицето на Хойт, сякаш бе някаква игра. — Тя те иска за себе си, но аз съм гладен. Толкова гладен! А твоята кръв е и моя все пак.
В мига, в който той оголи зъби и ги впи в гърлото на брат си, Хойт заби камата в тялото му.
Кийън се сгърчи и издаде нечовешки стон. Ужасът и болката пробягаха по лицето му. Докато притискаше раната си, той полетя надолу. За миг Хойт зърна своя брат — такъв, какъвто бе преди. После всичко изчезна, освен свистенето на бурята и плющенето на дъждовните струи.