„Съдбите ни бързат да се срещнат“, реши Глена. Кой можеше да спори с тях?
Угаси кръга, прибра инструментите си и пъхна скицата в чекмеджето на бюрото си. Поколеба се, преди да избере тоалет. Какво да облече една жена за среща със съдбата си? Нещо екстравагантно или семпло, делово? Нещо екзотично?
Накрая се спря на малка черна рокля, подходяща за всякакъв случай.
Докато пътуваше към центъра с метрото, се опита да проясни мислите си. Сърцето й биеше учестено от предчувствие, което не й даваше покой от няколко седмици. Беше предприела първата крачка към онова, което я очакваше.
Каквото и да се задаваше, каквито и събития да предстояха, искаше да бъде подготвена. Тогава щеше да вземе решения. Вагонът бе претъпкан и тя стоеше права, държейки се за халката над главата си, и леко се поклащаше в ритъма на движението. Харесваше й този учестен ритъм, бързото темпо, в което живееше градът, разнообразната музика, всички негови отсенки и нюанси. Бе отраснала в щата Ню Йорк, но не и в големия град.
И през целия си живот бе усъвършенствала дарбата си.
Сега нещо в кръвта й трептеше, сякаш дълбоко в себе си знаеше, че цял живот се е готвила за тези няколко часа.
На следващата спирка слязоха и се качиха безброй пътници. Докато потокът от звуци се плъзгаше покрай нея, в съзнанието й отново изплува образът на мъжа, когото търсеше.
„Няма лице на мъченик“, помисли си тя. Излъчваше твърде голяма сила. И твърде много гняв. Не би могла да отрече, че намира това за доста интересно съчетание.
Силата на създадения от него кръг бе впечатляваща, както и тази на преследвачите му. Явяваха се и в нейните сънища — онези черни вълци, които не бяха нито животни, нито хора, а странни въплъщения на всичко най-тъмно в човешката и животинската природа.
Вяло потърка медальона, който носеше на врата си. Е, тя също бе силна. Знаеше как да се защити.
Тя ще изсмуче живота ти.
Гласът бе съскащ шепот, от който я побиха вледеняващи тръпки. После онова, което я бе заговорило, се плъзна в кръг около нея и студът, струящ от него, смрази дъха, който излизаше между треперещите й устни.
Другите пътници все още стояха или седяха, четяха или разговаряха. Спокойни. Без да подозират за злото, което пропълзяваше около телата им като змия.
Очите му бяха червени, предните зъби — дълги и остри. Кръвта, с която бяха изцапани, зловещо капеше от устата му. Сърцето на Глена се сви като юмрук и неудържимо запрепуска в гърдите й. Имаше човешки образ и за още по-голям ужас — носеше елегантен костюм. „Тънки сини райета“, неволно забеляза тя. Колосана бяла риза и вратовръзка със сложни шарки.
Ние сме вечни. Плъзна окървавената си ръка по лицето на една жена, която седеше и четеше евтин роман. Дори когато кръвта изцапа бузата й, жената просто обърна страницата и продължи да чете. Ще ви подкараме като добитък, ще ви яздим като коне, ще ви хващаме в капани като мишки. Вашата сила е нищожна и жалка и когато свършим с вас, ще танцуваме върху костите ви.
Тогава от какво се боите?
Създанието оголи зъби, изръмжа и скочи.
Глена едва сдържа писъка си и политна назад.
Докато влакът фучеше през тунела, то изчезна.
— Внимавайте, госпожице! — промърмори мъжът, в когото се бе блъснала, и грубо я смушка с лакът.
— Извинявайте.
Отново се хвана за халката, с лепнеща от пот ръка.
Все още усещаше мириса на кръвта, докато изминаваше последните километри до центъра.
За пръв път в живота си Глена изпита истински страх от мрака, от улиците и хората, които прелитаха покрай нея. Когато най-сетне влакът спря, беше готова да побегне. Едва потисна порива да си проправи път с лакти и да се втурне по перона към стъпалата, водещи нагоре.
Тръгна с бързи крачки. Въпреки градските шумове, чуваше бързото чаткане на токчетата си по тротоара и учестеното си дишане.
Пред входа на клуб „Вечност“ се виеше опашка. Двойки и самотници, които се тълпяха с надеждата да получат покана да влязат. Вместо да чака, тя отиде право при портиера. Усмихна му се, направи бърза магия.
Веднага я пусна, без дори да провери списъка си или личната й карта.
Вътре звучеше музика, светеха сини неонови лампи и цареше оживление. За пръв път шумните компании и пулсът на града не я вълнуваха.
„Твърде много лица“, помисли си тя. Твърде много вибрации. Искаше да открие едно-единствено лице, но това започна да й се струва невъзможно. При всяко блъсване в някого, докато навлизаше сред хората, през нея преминаваше тръпка. И я обземаше срам заради собствения й страх.