Задърпа я към една вита стълба. Глена упорито отказа да помръдне от мястото си, готова да се защитава с всички средства. Заби десетсантиметровия си ток в обувката му и стовари юмрук върху челюстта му. Вместо да хаби сили за писъци, занарежда заклинания.
Дъхът и секна, когато той я повдигна, сякаш бе лека като перце. Единственото й успокоение бе мисълта, че когато магията й подейства, мъжът ще се озове проснат по гръб на земята.
Все пак не престана да се съпротивлява, да рита и да забива лакти. Пое си дъх, за да нададе писък.
Отвориха се някакви врати, навярно на частен асансьор.
Пред нея застана той, от кръв и плът. Толкова много приличаше на мъжа, който я бе преметнал върху рамото си, че едва не намрази и него.
— Пусни ме, копеле, или ще превърна това място в лунен кратер!
Когато вратите на движещата се кутия се отвориха, Хойт бе връхлетян от шумове, миризми и светлини. Всички те едновременно нахлуха в съзнанието му и замаяха сетивата му. С премрежен поглед видя брат си да носи жена, която упорито се съпротивлява.
Неговата загадъчна лечителка. Потръпна, когато осъзна това. Вещицата от съня му бе полугола и използваше език, какъвто рядко бе чувал дори в най-долнопробните кръчми.
— Така ли ми се отплащаш за помощта? — Отметна буйните си коси назад и проницателните и зелени очи се втренчиха в него. После огледа Кинг от главата до петите и изръмжа. — Хайде, давайте! — подкани ги тя. — Мога да натръшкам и трима ви.
Беше преметната върху рамото на Кийън като чувал и Хойт се запита как възнамерява да изпълни заканата си. Но вещиците бяха непредсказуеми.
— Значи си истинска — тихо каза той. — Проследи ли ме?
— Не се ласкай, нещастнико.
Кийън я повдигна без никакво усилие.
— Твоя приятелка ли е? — обърна се той към Хойт.
— Не бих казал.
— Разберете се. — Кийън остави Глена да стъпи на крака и хвана юмрука, насочен към лицето му, миг преди да нанесе удар. — Свърши това, за което си дошла — каза й той. — Тихо. После си върви. Въздържайте се от магии. И двамата. Кинг!
Отдалечи се. Кинг се усмихна, сви рамене и го последва.
Глена приглади роклята си, отметна коси назад.
— Е, какво те мъчи, по дяволите?
— Все още ме болят ребрата, но почти оздравях. Благодаря ти за помощта.
Тя втренчи поглед в Хойт и въздъхна.
— Ето какво ще направим. Ще поседнем и ще ми поръчаш питие. Чувствам нужда да пийна нещо.
— Аз… нямам нито петак в този панталон.
— Нищо чудно. Аз черпя. — Хвана го под ръка, за да не го загуби отново сред тълпата и започна да си проправя път.
— Брат ми нарани ли те?
— Какво?
Трябваше да крещи. Как бе възможно човек да води разговор при този шум? Тук имаше твърде много хора. Да не би да бе някакъв панаир?
Множество жени кършеха тела в нещо като ритуален танц облечени още по-оскъдно и от вещицата. Други седяха на лъскави маси, гледаха към тях или не им обръщаха внимание и отпиваха от големи стъклени халби и чаши.
Музиката долиташе отвсякъде.
— Попитах дати брат ми те нарани.
— Брат? Ясно. Нарани главно гордостта ми.
Поведе го по стълбите нагоре, където шумът не бе толкова непоносим. Все още стискайки ръката му, тя се огледа наляво и надясно и тръгна към нисък диван и маса със запалена свещ. Около нея се бяха скупчили петима души и сякаш говореха едновременно.
Тя им се усмихна и Хойт почувства силата, която излъчи.
— Здравейте! Май е време да си вървите у дома, а?
Петимата станаха и продължиха да бърборят, докато се отдалечаваха от масата, отрупана с прозрачни съдове за пиене, някои от които наполовина пълни.
— Съжалявам, че се наложи да разваля вечерта им, но мисля, че това е по-важно. Защо не сядаш? — Отпусна се на дивана и изпъна дългите си голи крака. — Господи, каква нощ! — Размаха ръка във въздуха, а с другата заигра с медальона си, докато изпитателно се взираше в лицето му. — Изглеждаш по-добре. Оздравя ли?
— Почти напълно. Откъде пристигна?
— Направо по същество. — Хвърли поглед към сервитьорката, която дойде да разчисти масата. — За мен мартини „Грей Гуус“, догоре, с две маслини. Сухо.
Повдигна вежди срещу Хойт. Когато той не каза нищо, показа два пръста. Приглади косите зад едното си ухо и се наведе към него. Сребърните висулки на обицата и наподобяваха келтски възли.
— Сънувала съм те и преди онази нощ. Два пъти — започна тя. — Опитвам се да запомням сънищата си, но все не успявах… до последния. Мисля, че в първия беше на някакво гробище и скърбеше. Сърцето ми се късаше, помня това чувство. Странно, че сега споменът е по-ясен. Следващия път те видях на скала, над морето. Срещу теб стоеше жена, която не беше човек. Дори в съня си се страхувах от нея. Както и ти. — Облегна се назад и потръпна. — О, да, сега си спомням всичко. Помня, че бях ужасена и че имаше буря. И ти… ти я рани. Насочих цялата сила, която имам, в опит да ти помогна. Знаех, че е… зла. Ужасно зла. Имаше светкавици и писъци… — Нуждата от питие ставаше все по-отчаяна. — Събудих се и за миг страхът се събуди с мен. После всичко избледня.