Хойт остана мълчалив и тя си пое дъх.
— Е, сега съм тук. Използвах ясновидското си огледало, използвах кристала си, но не те виждах ясно. Освен в съня си. Повика ме на онова място в гората, в кръга. Или някаква друга сила ме отнесе там. Защо?
— Не беше мое дело.
— Нито пък мое. — Затрака по масата с ноктите си, боядисани в червено като устните й. — Как ти е името?
— Хойт Маккийни.
Усмивката така преобрази лицето й, че накара сърцето му да замре.
— Не си тукашен, нали?
— Не съм.
— Ирландия, личи си по говора. В съня разговаряхме на галски, който не владея… много добре. Но мисля, важно бе не само мястото, а и времето, така ли е? Не се тревожи, че ще ме шокираш. Тази вечер съм приготвена за всичко.
Хойт се поколеба. Тя се беше появила в кръга. Нищо, което би го застрашило, не можеше да проникне там… Но макар и да знаеше, че трябва да търси вещица, тя бе твърде далеч от очакванията му.
Беше се постарала да го излекува и бе останала до него, докато вълците дебнеха отвъд кръга. Сега бе дошла за отговори и може би да помогне.
— Бях пренесен от Танца на боговете във времето, близо хиляда години напред.
— Е, добре. Въздъхна дълбоко. — Може би не съм напълно подготвена. Трудно ми е да повярвам, но след всичко, което се случи дотук, би трябвало да очаквам този скок. — Вдигна чашата, която сервитьорката сложи пред нея и веднага отпи. — Особено с това за кураж. Заповядайте — каза Глена и извади кредитна карта от чантата си. Нещо се задава — продължи тя, когато останаха насаме. — Нещо лошо. Голямо, страшно зло.
— Ти не знаеш.
— Но го виждам ясно. Но го чувствам и знам, че ти и аз сме свързани с него. Никак не се радвам. — Отпи още една глътка. — Не и след онова, което видях в метрото.
— Не те разбирам.
— Някакво ужасно създание, облечено в марков костюм обясни тя. — Каза, че тя ще изсмуче живота ми. Мисля, че тя е жената от скалите. Честно казано, тръпки ме побиват. С вампири ли си имаме работа?
— Какво е метрото?
Глена потърка клепачи.
— Добре, по-късно ще отделя известно време, за да ти обясня най-важното в съвременния начин на живот и средствата за обществен транспорт. Но преди това държа да узная срещу какво съм изправена. Какво се очаква от мен.
— Не знам името ти.
— Извинявай. Глена. Глена Уорд. — Подаде му ръка. След кратко колебание той я хвана. — Радвам се да се запознаем. Е, какво става, по дяволите?
Започна разказа си, а тя продължи да отпива. Изведнъж вдигна ръка и преглътна.
— Извинявай. Искаш да кажеш, че брат ти е вампир?
— Не убива хора.
— О, добре. Страхотно! Голяма точка за него. Умрял е преди деветстотин седемдесет и няколко години и ти си дошъл тук, в настоящето, за да го намериш.
— Избран съм от боговете да събера армия, която да се бори и да победи армията от вампири, свикана от Лилит.
— Господи! Трябва да пийна още едно.
Хойт понечи да й предложи своята чаша, но тя махна с ръка и повика сервитьорката.
— Не, за теб е. Предполагам, че и ти имаш нужда.
Той се поколеба, преди да отпие, и запримигва.
— Какво е това питие?
— Мартини. Водката не може да не ти хареса — нехайно каза тя. — Доколкото знам, прави се от картофи.
Поръча още едно мартини и мезе. Вече по-спокойна, изслуша историята му докрай, без да го прекъсва.
— Значи аз съм вещицата.
Притежаваше не само красота. Не само магическа сила, а и търсещ, неуморен дух. „Някои ще издириш — спомни си той думите на богинята, — други сами ще дойдат при теб“
Глена бе дошла сама.
— Трябва да повярвам, че си ти. С теб и брат ми ще намерим другите и ще започнем.
— Да започнем какво? Военно учение? Нима ти приличам на войник?
— Не, никак.
Тя опря брадичка на юмрука си.
— Харесва ми да бъда вещица и ценя дарбата си. Знам, че не съм я наследила случайно. Има някаква цел. Не очаквах да бъде това. — Погледна го съсредоточено. — Когато те видях за пръв път в съня си, разбрах, че срещата с теб е следващата крачка към целта. Ужасена съм. Истински ужасена.
— Разделих се със семейството си, за да дойда тук и да сложа началото. Оставих им само сребърни кръстове и думата на богинята, че ще бъдат закриляни. Ти не знаеш какво е страх.
— Добре. — Глена протегна ръка и я сложи върху неговата в инстинктивен жест на утеха. — Добре — повтори тя.