— По изключение. — Кийън стана. — За което вече съжалявам. Искаш твърде много от някого, когото не го е грижа за теб.
— Все още не съм поискал нищо. Знам какво трябва да се направи. Говориш за оцеляване. Твоето е под въпрос сега, също както и нейното. И моето.
— На твоята червенокоска може да й хрумне да ме запали, докато спя.
— Не е моя… — Хойт отчаяно махна с ръка. — Никога не бих й позволил да ти навреди. Кълна се. Тук, в това време и на това място, ти си семейството ми. Единственият ми роднина.
Лицето на Кийън застина като камък.
— Аз нямам семейство. Сам съм на света. Колкото по-скоро го проумееш и приемеш, Хойт, толкова по-добре за теб. Каквото и да реша, ще го направя за себе си, а не заради теб. Не за твоята кауза, а за мен. Казах, че ще се боря на твоя страна и ще го направя. Но поради свои причини.
— Какви са те? Поне ги назови.
— Този свят ми харесва. — Кийън се отпусна на страничната облегалка на един фотьойл, докато отпиваше бренди. — Харесва ми мястото, което заемам в него, и възнамерявам да го запазя и да живея според свои правила, а не според прищевките на Лилит. Струва си да се боря за това. А и след няколко века съществуване настъпва скука. Чувствам се малко отегчен. Но има граници, които спазвам. Пребиваването на твоята приятелка в жилището ми ги преминава.
— Не ми е приятелка.
Устните на Кийън се извиха в лека усмивка.
— Щом все още не е станала, значи си по-бавен дори, отколкото те помня.
— Това не е игра, Кийън, а битка на живот и смърт.
— Знам повече за смъртта, отколкото ти някога ще научиш. За кръвта, болката и жестокостта. От векове наблюдавам как смъртните все повече се приближават към своето самоунищожение. Ако беше по-търпелива, Лилит просто щеше да изчака гибелта им. Възползвай се от насладите, които ти предлага животът, братко, защото иначе ще ти се струва твърде дълъг и често — отегчителен. — Вдигна чашата си за тост. — Още една причина, за да участвам. Така ще се избавя от скуката.
— Тогава защо не застанеш на нейна страна? — сопна се Хойт. — На онази, която те превърна в това, което си.
— Тя ме направи вампир. Сам станах такъв, какъвто съм. А защо заставам на твоя страна, а не на нейна? Имам ти доверие. Ти държиш на думата си, така си устроен, за разлика от нея. Това не е в природата й.
— А каква е тежестта на твоята дума?
— Интересен въпрос.
— Аз също бих искала да чуя отговора — обади се Глена от прага. Беше облечена с черен копринен халат, който бе намерила в гардероба, наред с други части женско облекло. — Можете да се карате колкото искате — като всички мъже и братя. Но щом животът ми е поставен на карта, държа да знам на кого мога да разчитам.
— Виждам, че вече се разполагаш като у дома си — отбеляза Кийън.
— Ако искаш, ще го сваля.
Когато наклони глава встрани и посегна към връзките на халата, Кийън се усмихна. Хойт потръпна от срам.
— Не го насърчавай! — каза той. — Ще ни извиниш ли за момент?
— Не. Искам отговор на въпроса, който ти зададе. Искам да знам дали, когато е малко сърдит, брат ти няма да гледа на мен като на закуска.
— Не посягам на хора. Особено на вещици.
— От искрена любов към човечеството, предполагам.
— От съображения за приличие. Ако допусна да се нахраня от някого, ще трябва да го убия, за да не се разнесе мълва. Дори и да превърна жертвата в свой себеподобен, отново рискувам да се разчуе. Вампирите също клюкарстват.
Глена се замисли.
— Разумно. Е, добре, предпочитам разумната откровеност пред лъжата.
— Казах ти, че той няма да ти навреди.
— Исках да го чуя от самия него. — Отново се обърна към Кийън. — Ако се боиш, че ще използвам силата си срещу теб, бих ти дала дума… но нима би ми повярвал?
— Разумно — отвърна Кийън.
— Брат ти вече ми каза, че ще ме спре, ако опитам. Това може да се окаже по-трудно, отколкото мисли, но… би било глупаво да се опитам да те убия и да си навлека гнева му, предвид положението ни. Страхувам се, но не съм глупава.
— Нямам друг избор, освен да приема думата ти.
Нехайно заигра с маншетите на халата и закачливо му се усмихна.
— Ако имах намерение да те убия, досега вече да съм направила магия. Щеше да знаеш. Щеше да я усетиш. Впрочем ако между трима ни няма доверие, ние сме обречени още преди да сме започнали.
— Права си за това.
— Сега искам само един душ и закуска. После си отивам у дома.
— Тя остава тук.
Хойт застана между тях. Когато Глена понечи да пристъпи напред, просто повдигна ръка и силата му я тласна обратно към прага.
— Само минута, по дяволите!
— Замълчи! Никой от нас нима да излиза оттук сам. Никой. Отсега нататък ще се държим един за друг. От това зависи животът ни.