— Да не си посмял отново да се перчиш пред мен със способностите си.
— Ще сторя всичко необходимо. Разберете ме. — Хойт погледна и двамата. — Ти се облечи! — нареди той на Глена. — После ще отидем да вземем каквото мислиш, че ти е нужно. Побързай!
Вместо отговор, тя му обърна гръб и затръшна вратата след себе си.
Кийън се засмя.
— Определено имаш подход към дамите. Аз си лягам.
Хойт остана сам в хола и се запита как боговете очакват от него да спаси света със същества като тези двамата.
Тя мълчеше, но Хойт, който имаше сестри, знаеше, че жените често използват мълчанието като оръжие. А нейното сякаш изпълваше въздуха с железни стрели, докато наливаше вода в някаква кана от сребърната тръба в кухнята на Кийън.
Колкото и различно да бе облеклото на жените деветстотин години по-късно, той вярваше, че дълбоката им същност до голяма степен бе останала непроменена.
И все пак тя си оставаше загадка за него.
Глена бе със същата рокля, с която бе облечена вечерта, но все още без обувки. Не бе много сигурен за каква негова слабост говори това, но при вида на босите й крака почувства възбуда.
Не биваше да флиртува с брат му. При тази мисъл го обзе негодувание. Сега бе време за война, а не за флиртове. А ако възнамеряваше да се разхожда, излагайки краката и раменете си на показ…
Опомни се. Защо зяпаше краката й? Трябваше да гледа на нея единствено като средство за постигане на целта. Красотата й не бе от значение. Нито пък усмивката, която разпалваше нещо като жарава в сърцето му. Нито пък това, че щом я погледнеше, изпитваше желание да я докосне.
Вглъби се в книгите, отвърна на мълчанието й с мълчание и мислено си изнесе лекция по добро поведение.
Усети приятен аромат. Хвърли поглед към нея, питайки се дали не прилага някоя от своите женски магии. Но тя стоеше с гръб към него, повдигайки се на пръстите на неустоимите си боси крака, и се пресягаше да вземе една чаша от високия шкаф.
Хойт осъзна, че примамливото ухание идва от каната, пълна с димяща черна течност.
Предаде се и пръв наруши мълчанието. От опит знаеше, че мъжете винаги губят в такива случаи.
— Какво вариш?
Тя просто наля от течността в чашата, обърна се и зелените й очи хладно го изгледаха над ръба, докато отпиваше.
За да задоволи любопитството си, той стана, влезе в кухнята и извади още една чаша. Напълни я, както бе направила тя — явно нямаше отрова, — и отпи.
Въздействието бе неповторимо. Като бърз прилив на сила, нахлуващ с всяка глътка. Мощно — като питието, наречено мартини от вечерта, но различно.
— Чудесно е! — каза той, когато отпи по-смело.
В отговор Глена го заобиколи, прекоси кухнята и влезе обратно в стаята за гости.
Хойт вдигна поглед към боговете. Нима през цялото време щеше да бъде измъчван с гневните изблици на брат си и цупенето на тази жена?
— Как? — попита той. — Как да изпълня мисията си, щом вече се караме помежду си?
— Щом се обръщаш към богинята, защо не я попиташ какво мисли за назидателния ти тон преди малко.
Тя се върна вече обута и окачила на рамо чантата, с която я бе видял вечерта.
— Направих го, за да те защитя от собствената ти опърничава природа.
— Винаги отстоявам своето. Няма да позволя да прилагаш силата си срещу мен всеки път, когато това, което кажа, не ти харесва. Направи го отново и ще отвърна. Имам принцип да не използвам магията като оръжие. Но в твоя случай ще го наруша.
Имаше право, което бе още по-вбесяващо.
— Каква е тази отвара?
Глена въздъхна.
— Нарича се кафе. Било е известно още в древността. Египтяните са пиели кафе. Поне така мисля.
— Не съм опитвал нищо подобно — отвърна той.
Усмивката й бе знак, че най-лошото е отминало.
— Готова съм да тръгнем веднага щом се извиниш.
Трябваше да се досети. Такива бяха жените.
— Извинявай, че бях принуден да използвам силата си срещу теб, за да не прекараме цялата сутрин в спорове.
— Мислиш се за много остроумен. Е, този път ти прощавам. Да вървим!
Тръгна към асансьора и натисна бутона.
— Всички жени от твоето време ли са агресивни и с хаплив език или само ти?
Глена хвърли поглед назад към него.
— Точно сега съм единствената, за която трябва да се тревожиш — влезе в асансьора и задържа вратата. — Идваш ли?
Тя бе съставила план. Първо щеше да спре такси. Какъвто и разговор да водеха, колкото и странно да се държеше той, нищо не би изненадало един таксиметров шофьор в Ню Йорк.
Освен това все още не се чувстваше достатъчно смела, за да пътува отново с метрото.
Както се и очакваше, в мига, в който излязоха навън, Хойт се спря. Ококори очи. Погледна нагоре, надолу, наляво и надясно. Зазяпа се в пешеходците, в сградите, в колите.