Никой нямаше да му обърне внимание, а дори и да го забележеха, хората биха го взели за турист.
Когато понечи да заговори, тя допря пръст до устните си.
— Сигурно имаш милион въпроси. Просто ги подреди и запомни. Ще ги зададеш един по един. Сега ще повикам такси. Когато се качим, опитай се да не говориш твърде странни неща.
Въпросите гъмжаха в ума му като мравки, но той се постара да запази достойнство.
— Не съм глупав. Много добре знам, че държането ми би изглеждало необичайно тук.
„Не, не е глупак“, помисли си Глена, когато стъпи на бордюра и протегна ръка. Не беше и страхливец. Знаеше, че ще бъде смаян, но при сблъсъка със забързаните тълпи и градския шум бе очаквала да долови и известен страх, от който нямаше и следа. Само любопитство, удивление и леко неодобрение.
— Не ми харесва как мирише въздухът.
Побутна го назад, когато застана до нея.
— Свиква се. — Когато едно такси спря и тя отвори вратата, прошепна в ухото му: — Седни до мен и просто се вози. Вътре протегна ръка над него, за да затвори вратата, и даде адреса на шофьора. Когато колата потегли, очите на Хойт широко се отвориха.
— Не знам много по въпроса — каза Глена, надвиквайки индийската музика, която звучеше от радиото. — Това е автомобил. Върви чрез двигател с вътрешно горене, захранва се с бензин и масло.
Опита се да му обясни всичко за светофарите, кръстовищата, небостъргачите, универсалните магазини и други неща, което й хрумнаха по пътя. Струваше й се, че самата тя вижда града за пръв път, и това започна да й харесва.
Той я слушаше. Почти виждаше как поглъща информацията и запечатва всички гледки, звуци и миризми в някаква вътрешна база данни.
— Те са толкова много! — тихо промълви Хойт и тревожният му тон я накара да обърне глава към него. — Толкова много хора! — повтори той, взирайки се през прозореца. — И никой от тях не знае какво се задава. Как ще спасим толкова хора?
Сякаш остра стрела прониза стомаха й. Толкова хора, да. И това бе само част от жителите на един град в една-единствена държава.
— Няма да успеем. Никой не може да спаси всички. — Посегна към ръката му и силно я притисна. — Не мисли за това, иначе ще полудееш. Просто ще се погрижим да спасим колкото можем, човек по човек.
Плати на шофьора, щом спряха, и се замисли за финансите. Как щеше да се справи с този малък проблем през следващите няколко месеца? Отново хвана ръката на Хойт, когато стъпиха на тротоара.
— Живея в тази сграда. Ако срещнем някого вътре, само се усмихвай чаровно. Ще си помислят, че водя любовник в дома си.
Лицето му издаде колко е шокиран.
— А ти водила ли си?
— Понякога.
Глена отключи вратата и се промъкна с него в тясното преддверие, за да повика асансьора. Влязоха в още по-тясната кабина и тръгнаха нагоре.
— Всички сгради ли имат такива… Асансьори.
— Не, но повечето имат.
Когато стигнаха до апартамента й, тя отвори желязната врата и прекрачи прага.
Пространството бе малко, но влизаше предостатъчно светлина. По стените имаше картини и снимки, открояващи се върху бледорезедавия фон, който отразяваше светлината. Подът бе застлан с пъстри черги, изтъкани от самата нея.
Беше го подредила така, както подхождаше на натурата й. Разтегателното легло бе сгънато като диван за през деня и отрупано с възглавнички. Кухненският бокс блестеше, наскоро почистен и лъснат.
— Живееш сама. Без никого, който да ти помага.
— Не мога да си позволя помощ, а и ми харесва да живея сама. За почистване и поддържане на ред се плаща, а нямам достатъчно пари.
— Няма ли мъже в семейството ти, които да те издържат или подпомагат?
— Не получавам издръжка от десетгодишна — сухо отвърна тя. — Работя. В днешно време жените работят, както мъжете. Стремим се да бъдем независими — във финансово и във всяко друго отношение. — Хвърли чантата си. — Изкарвам прехраната си, като продавам картини и снимки. Рисувам главно за поздравителни картички, писма и послания, които хората си разменят.
— Значи си творец.
— Да — съгласи се тя, доволна, че поне изборът й на професия, изглежда, получи одобрението му. — С приходите от картичките плащам наема си. Но от време на време продавам и по някоя картина. Харесва ми да работя за себе си. Сама разпределям времето си, за твой късмет. Не отговарям пред никого, така че мога да отделя толкова, колкото е нужно за… онова, което трябва да бъде сторено.
— Майка ми също е творец, по свой начин. Гоблените й са прекрасни. — Застана срещу една картина на русалка, надигаща се от бурно море. Лицето й издаваше някаква сила, познание, което бе част от женската природа. — Това твоя творба ли е?