— Да.
— Показва талант, дарба за претворяване на магията в цветове и форми.
„Повече от одобрение“, реши тя. Възхищение, от което се почувства поласкана.
— Благодаря. Обикновено подобна кратка рецензия би ме карала да летя от радост през целия ден. Но това е доста странен ден. Трябва да се преоблека.
Той разсеяно кимна и застана пред друга картина.
Зад него Глена наклони глава встрани и сви рамене. Избра тоалет от стария си гардероб и го отнесе в банята.
Докато сваляше роклята, осъзна, че е свикнала мъжете да й обръщат малко повече внимание. На външността, на движенията й. Оскърбително бе да бъде отпратена с такава лекота, въпреки че той имаше доста по-важни грижи.
Облече дънки и бяла прилепнала тениска. Изтри лекия блясък за устни, който бе проявила суетността да сложи сутринта, нанесе нов дневен грим и върза косите си на конска опашка.
Когато се върна. Хойт бе в кухнята и разглеждаше билките й.
— Не докосвай нещата ми. — Грубо го перна по ръката.
— Просто… — Замълча и решително извърна глава. — Нима се показваш пред хора с тези дрехи?
— Да. — Глена се обърна и също толкова решително застана пред него. — Проблем ли има?
— Не. Не носиш ли обувки?
— У дома — невинаги. — „Очите му са толкова ярки и проницателни! — помисли си тя. — И какъв контраст с тези гъсти черни мигли“. — Как се чувстваш, когато сме сами? Толкова близо един до друг?
— Замаян.
— Това е най-милото, което си ми казал досега. Искам да кажа, усещаш ли нещо тук, вътре? — Докосна корема си и срещна погледа му. — Някакъв копнеж. Аз не съм го изпитвала никога преди.
Почувства го. Беше като огън, който тлееше в него и внезапно се разпали.
— Не си хапнала нищо от сутринта — промълви той и плахо се отдръпна назад. — Сигурно си гладна.
— Е, значи само аз го изпитвам — промърмори тя. Обърна се и отвори един шкаф. — Не знам какво ще ми бъде нужно, така че ще взема всичко, което може да потрябва. Багажът ми няма да е малко. Двамата с Кийън ще трябва да се примирите. Мисля, че трябва да заминем възможно най-скоро.
Тъкмо бе понечил да докосне косите й — нещо, което се изкушаваше да стори още от първия миг, в който я бе видял. Когато чу думите й, отпусна ръката си.
— Да заминем?
— Нали не искаш да стаим в Ню Йорк и да чакаме армията да се събере. Вратите са в Ирландия, така че навярно битката ще се състои там или на някое мистериозно място, където ще бъдем пренесени. Трябва да стигнем до Вратите. Затова ще пътуваме за Ирландия.
Хойт остана загледан в нея, докато тя събираше шишенца и кутийки в една торба, не много различна от неговата.
— Хей, права си! Разбира се, че си права. Трябва да се върнем там. Пътуването ще отнеме голяма част от времето, с което разполагаме. Господи, ще се поболея от толкова дълго плаване до дома!
Тя го погледна учудено.
— Плаване? Не, няма да пътуваме с „Куийн Мери“ скъпи. Ще летим.
— Нали каза, че не можеш?
— Всеки може — със самолет. Трябва да измислим как да ти купим билет. Нямаш нито лична карта, нито паспорт. Ще направим магия на служителите от агенцията, на митничаря. — Махна с ръка. — Ще се справя.
— Какво е самолет?
Погледна го съсредоточено, а после се облегна на плота и избухна в смях.
— После ще ти обясня.
— Не съм тук, за да те разсмивам.
— Разбира се. Е, поне е забавно. Не знам какво да взема и какво не, по дяволите! — Отдръпна се и потърка страните си. — Това е първият ми апокалипсис.
— Билки, цветя и корени растат и в Ирландия, при това в изобилие.
— Искам своите. — Това бе детински наивно, но все пак… — Ще взема само нещата, които смятам за крайно необходими, а после ще избера книги, дрехи и прочие. Трябва да се обадя на няколко места. Имам уговорени срещи, които се налага да отменя.
С известна неохота затвори вече претъпкания си сак и го сложи върху плота. Изрече магически думи, за да отключи голямата дървена ракла в ъгъла, към която се отправи.
Това събуди любопитството на Хойт и го накара да се приближи и да надникне над рамото й.
— Книги с магии, рецепти и някои от най-мощните ми кристали. Част от тях са наследени.
— А, значи си вещица по наследство?
— Точно така. Единствената от моето поколение, която практикува. Майка ми е престанала да използва способностите си, когато се е омъжила. Научиха ме баба ми и дядо ми.
— Как може човек да се откаже от нещо, което е част от същността му?
— Много пъти съм си задавала този въпрос. — Глена седна на пети и докосна нещата, които се питаше дали да вземе или не. — Направила го е от любов. Баща ми искал спокоен живот, а тя искала да бъде с баща ми. Аз не бих могла. Струва ми се невъзможно да обикна някого толкова силно, че да се отрека от това, което съм. Мечтая за любов, която ще е достатъчно силна, за да ме приемат такава, каквато съм.