С мъка запълзя нагоре по скалата. Ръцете му, хлъзгави от кръвта и дъжда, слепешком търсеха нещо, за което да се хванат. Светкавиците озаряваха лицето му, изпито от болка, докато бавно се придвижваше с изранени пръсти. Болката във врата, където се бяха впили зъбите, го изгаряше като огън. Задъхан, най-сетне се вкопчи в ръба.
Ако тя го чакаше горе, беше загубен. Силата му го бе напуснала, изсмукана от ужаса и скръбта. Нямаше нищо друго, освен камата, все още обагрена от кръвта на брат му.
Но когато за сетен път напрегна сили, за да стигне до ръба, когато се обърна по гръб, обливан от неумолимия дъжд, беше сам.
Може би това бе краят. Може би бе изпратил демона обратно в ада и бе обрекъл собствената си плът и кръв на вечни мъки.
Обърна се, успя да застане на четири крака и потръпна от вкуса на пепел, който магията бе оставила в устата му.
Допълзя до жезъла си, подпря се на него и се изправи. Едва дишайки, затътри крака по пътя, който би изминал и със затворени очи. Яростта на бурята бе отслабнала, подобно на неговата и сега валеше кротък дъжд.
Долавяше мирис на домашен уют, на коне и сено, и на тревите, които бе запалил за закрила, оставени да тлеят в огнището. Но там нямаше радост, нямаше празненство.
Докато куцаше към малката си къща, дробовете му свистяха, но усилващият се вятър заглушаваше стоновете от болка. Знаеше, че ако онова, което бе погубило брат му, го връхлети сега, с него е свършено. Всеки силует, всяка сянка, хвърлена от разлюлените дървета, можеше да донесе смъртта му. И нещо по-ужасно от самата смърт.
Страхът пропълзя по кожата му като зловещи ледени тръпки. Със сетни сили той зашепна заклинания, които бяха по-скоро молитви, отправени към онзи или онова, което би се вслушало в тях.
Конят му се раздвижи под навеса и той усети топлия му дъх. Но Хойт продължи, залитайки, довлече се до вратата и влезе.
Вътре бе топло и във въздуха витаеха магическите слова, които бе изрекъл, преди да тръгне към скалите. Залости вратата, оставяйки следи от своята кръв и от кръвта на Кийън по дъските. „Дали това ще я спре?“, запита се той. Ако преданието казваше истината, тя не можеше да влезе без покана. Не му оставаше друго, освен да вярва в него и в силата на ритуала за закрила, който бе извършил за къщата си и за всичко наоколо.
Остави подгизналата си мантия да се свлече на пода и му се прииска да се просне до нея. Но трябваше да приготви еликсири за изцеление и сила. Щеше да прекара цялата нощ край огъня, очаквайки зората.
Беше направил всичко, което бе по силите му, за родителите си, за сестрите си и техните семейства. Трябваше да вярва, че е достатъчно.
Кийън бе мъртъв и създанието, което се бе явило с неговия образ и силует, бе унищожено. То вече не можеше да им навреди. Но силата, която бе преобразила брат му, можеше да го направи.
Трябваше да им осигури надеждна закрила. И отново да застане срещу жената — демон. Закле се да посвети живота си на нейното унищожение.
Ръцете му — с тънки пръсти и широки длани — трепереха, докато избираше съдове. Ярките му сини очи бяха премрежени от болката в тялото и сърцето. Чувството за вина смазваше плещите му като грамаден къс олово. А в него сякаш се бореха демони.
Не бе спасил брат си. Вместо това, го бе проклел и унищожил, беше се отрекъл от него. Как бе спечелил тази ужасна победа? Кийън винаги го бе превъзхождал по физическа сила. А съществото, в което се бе превърнал, притежаваше огромна мощ.
Магията му бе прогонила навеки онзи, когото някога бе обичал. Другата му половина бе пламенна и импулсивна докато самият той често бе муден и самовглъбен. Повече се интересуваше от своите науки и дарби, отколкото от хората.
Кийън бе този, който обичаше лова, кръчмите, жените и състезанията.
— Тази негова любов към живота… — промълви Хойт докато работеше. — Тази негова любов го погуби. Аз унищожих само онова, което го държеше като пленник в тялото на звяр.
Трябваше да вярва в това.
Болката скова гърдите му, докато сваляше туниката си. Вече се появяваха синини, които се разпростираха по кожата му, както скръбта и вината завладяваха сърцето му. „Време е да направя нещо“, каза си той, докато слагаше мехлем. С мъка, изричайки проклятия, все пак успя да пристегне ребрата си. Знаеше, че две от тях са счупени и язденето до дома сутринта ще бъде истинско мъчение.
Взе масло с лечебна сила и се дотътри до огъня. Добави още торф и се разгоряха червени пламъци. Свари чай над тях. После се загърна с одеяло — да поседи, да пийне и да поразмишлява.
Беше роден с дарба и от ранна възраст разумно и прилежно се стараеше да я използва с чест. Дълго и в усамотение той усъвършенстваше изкуството си и се стараеше да узнае всичко за него.