— Силна магия.
— Да. — Тя извади кадифена кесия. — Това е най-ценното, което притежавам. — Вдигна кристалното кълбо, с което я бе видял в съня си. — Принадлежи на семейството ми от много години. Повече от двеста и петдесет. Може би за човек, пренесен девет века напред, изглежда незначителен период, но за мен е адски много време.
— Силна магия — повтори той, защото когато Глена задържа кълбото в ръцете си, то запулсира като сърце.
— Прав си за това. — Погледна го над сферата с очи, чиито зеници внезапно се бяха разширили. — Не е ли крайно време да я използваме? Не трябва ли да предприемем нещо, Хойт? Тя знае коя съм, къде съм и каква съм. Навярно знае всичко и за теб, и за Кийън. Ние сме на ход. — Вдигна кристала. — Да видим къде се крие.
— Тук? Точно сега?
— Не мога да измисля по-подходящо време и място. — Глена се изправи и кимна към пъстрия килим в средата на стаята. — Би ли навил това?
— Опасно е да предприемаш толкова опасна стъпка. Първо трябва да помислим.
— Ще помислим, докато навиваш килима. Имам всичко необходимо за магия за откриване, както и за защита. Можем да я заслепим и да не разбере, че я наблюдаваме.
Хойт изпълни молбата й и откри нарисувана пентаграма под килима. Не можеше да отрече, че се радва да предприеме първия си ход. Но би се предпочел да го направи сам.
— Не знаем дали може да бъде заслепена. Опитвала е магьосническа кръв, при това неведнъж. Тя е много силна и хитра.
— Ние — също. Ще водиш битка само след три месеца. Кога възнамеряваш да започнеш подготовката?
Погледна я и кимна.
— Тук и сега.
Тя сложи кристала в центъра на пентаграмата и извади два гравирани камъка от раклата си. Постави ги в кръга, а после взе свещи, сребърна купа и кристални пръчици.
— Няма да имам нужда от тези пособия.
— Както желаеш, но аз предпочитам да ги използвам. Трябва да действаме заедно, Мерлин. — Хойт вдигна единия камък и разгледа издълбаните символи, докато тя подреждаше свещите в кръг около пентаграмата. — Ще имаш ли нещо против, ако работя гола?
— Да — отвърна той, без да вдигне поглед.
— Добре, ще направя компромис — в името на съвместната работа. Ще остана с дрехите, въпреки че е ограничаващо.
Разпусна косите си, напълни сребърната купа с вода от малка стъкленица и поръси билки върху нея.
— Обикновено призовавам богинята, когато създавам кръг, и мисля, че така е най-добре. Съгласен ли си?
— Да.
— Много си разговорлив. Е, готов ли си? — След кимването му Глена застана срещу него, до противоположната дъга. — Богини на Изтока, Запада, Севера и Юга — заговори тя, пристъпвайки покрай кръга. — Молим за вашата благословия. Призоваваме ви да закриляте този кръг и всичко в него.
— Сили на Въздуха, Водата, Огъня и Земята — започна заклинанието си Хойт, — бъдете с нас в похода за спасението на световете.
— Ден и нощ, нощ и ден, зовем ви с ритуал свещен. В знак на вашата закрила кръгът да пламне с тройна сила!
„Вещици — помисли си той. — Тези техни заклинания в рими“. Но усети как въздухът се раздвижи, водата в купата затрептя и пламъците на свещите се издължиха.
— Трябва да призовем Мориган — каза Глена. — Тя е Вестителката.
Хойт понечи да го направи, но реши, че иска да види докъде се простират способностите на вещицата.
— Това е твоето светилище. Поискай напътствия и използвай способностите си.
— Добре. — Тя остави ритуалния нож и разпери ръце с дланите нагоре. — В този ден и в този час Мориган призовавам аз. С твоята свещена сила дай ни мъдрост и закрила. В твое име, майко свята, търсим път към светлината. — Наведе се и взе сферата. — В мрака дебне звярът вечен. Родът човешки е обречен. Мъглите разпръсни в кълбото и ни разкрий къде е злото. А за нейните очи невидими ни направи.
В сферата се редуваха здрач и светлина. За миг му се стори, че вижда цели светове в нея. Цветове, форми, движение. Чуваше пулса им като собственото си сърце. И сърцето на Глена.
Коленичи до нея и видя това, което виждаше тя.
Тъмно място, лабиринт от тунели, облени от червена светлина. Стори му се, че чува шума на морето, но не бе сигурен дали идва от сферата, или е просто от бученето в ушите му.
Имаше трупове — окървавени, разкъсани и струпани на купчини като дърва. И килии, в които хора стенеха, пищяха или се взираха в пространството с празен поглед. В тунелите бродеха тъмни силуети, които едва раздвижваха въздуха. Някои от тях пълзяха по стените като буболечки.