Възможно ли бе все още да са розите на майка му? Едва ли, но все пак бяха рози. Това би и доставило радост. Запита се дали би се радвала отново да види синовете си заедно, макар и при тези обстоятелства.
Как би могъл да разбере? Дали някога ще узнае?
Запали огъня. Топлината и пукотът на пламтящите дърва го накараха да се почувства по-уютно, наистина като у дома. Нямаше желание да се качи горе сега. „По-късно“ помисли си Хойт. Щеше да отиде в кулата с торбата си и отново да я превърне в свое светилище. Сега извади мантията си, наметна я и излезе навън, под кроткия летен дъжд.
Първо постоя край потока, където мокрите напръстници бяха свели едрите си камбанки, а дивите оранжеви лилии, които Нола обожаваше, грееха като пламъци, „Трябва да има цветя и в къщата“, каза си Хойт. Привечер щеше да набере. Винаги имаше цветя в дома им.
Обиколи къщата, вдъхвайки мириса на влажния въздух, мокрите листа и рози. Брат му се грижеше земите да бъдат поддържани; нямаше за какво да го упрекне. Видя, че има и конюшня — не същата, но на същото място. Беше по-голяма, с пристройка от едната страна, която имаше широка врата.
Откри, че е заключена, но успя да я отвори със силата на мисълта си. Вратата се повдигна и разкри каменни плочи и някаква кола. Не бе нито като такситата в Ню Йорк, нито като микробуса, с който бяха пътували от летището. Тази бе черна и ниска, а върху покрива й блестеше сребриста пантера. Прокара ръка по нея.
Изумен бе, че в света има толкова видове коли. Различни по големина и цвят. Щом един вид от тях бяха удобни и ефективни, защо им бяха нужни толкова много други?
Имаше и дълъг тезгях, над който висяха множество причудливи пособия. Други бяха подредени в чекмеджетата на голям червен скрин. Дълго ги оглежда, както и купчината равни, съвършено гладко отрязани и загладени дъски.
„Инструменти — помисли си той. — Дърво, машини, но нищо живо“. Нито коняри, нито коне, нито котки, които се прокрадват наоколо, дебнейки мишки. Нито новородени кутрета, като онези, с които си бе играла Нола. Затвори и заключи отново вратата, а после продължи покрай външната стена към конюшнята.
Влезе в помещението, където държаха седлата и юздите, и мирисът на смола и кожа му донесе успокоение. Видя, че е идеално подредено, както и пристройката за колата. Докосна едно седло, приклекна да го разгледа и откри, че не е твърде различно от неговото време.
Заигра се с поводите и юздите и за миг му домъчня за кобилата му — като за любима.
Мина през още една врата. Каменни под бе леко наклонен, от едната му страна имаше две отделения, а от другата — едно. По-малко, отколкото някога, но по-широко. Дървото бе гладко и тъмно. Долови мирис на сено, овес и…
Бързо закрачи по каменните плочи.
Зад последната от трите врати стоеше катраненочерен кон. Сърцето на Хойт подскочи от радост, щом го зърна. Значи все пак имаше коне… а този бе великолепен.
Започна да рие с копита и наостри уши, когато Хойт отвори вратата. Но той протегна двете си ръце и ласкаво зашепна на ирландски.
В отговор конят ритна по задната стена и предупредително изпръхтя.
— Е, добре, имаш право. Кой би могъл да те упрекне, че си предпазлив с непознати? Тук съм само за да те погледам, красавецо. Ето, подуши ме. Да видим какво ще си помислиш. А, казах да ме подушиш, не да ме ухапеш.
Хойт се засмя и леко отдръпна ръката си, когато конят оголи зъби.
Продължи да говори тихо и застана неподвижно, с протегната ръка, докато конят пръхтеше и риеше. Реши, че най-добрата тактика е да го подкупи с лакомство и с магия създаде ябълка.
Когато долови любопитството в очите на коня, той вдигна към устата си и отхапа голямо парче.
— Сладка е. Искаш ли?
Най-сетне конят се приближи, подуши ябълката и я лапна от ръката на Хойт. Докато дъвчеше, благосклонно му позволи да го погали.
— Разделих се с един кон. Прекрасна кобила, която имах от осем години. Наричах я Астер, защото имаше звезда ето тук. — Потърка с два пръста главата на коня. — Липсва ми. Всичко ми липсва. Въпреки безбройните чудеса на този свят, трудно е да бъдеш далеч от онова, което познаваш.
Най-сетне излезе и затвори вратата след себе си. Дъждът навън бе спрял и се чуваше ромонът на потока и на водата, която се стичаше от листата.
Дали в горите все още имаше феи? Дали танцуваха, крояха интриги и наблюдаваха човешките слабости и грешки? Беше доста уморен, за да ги търси. Твърде натежало бе сърцето му, за да направи самотна разходка до мястото, на което знаеше, че са погребани близките му.
Върна се в къщата, извади торбата си и тръгна по ватата стълба към кулата.
Пътят му бе препречен от тежка врата с издълбани магически символи и думи. Прокара пръсти по тях и почувства топлина и вибрации. Онзи, който ги бе издълбал, несъмнено бе притежавал някаква сила.