Е, нищо нямаше да му попречи да влезе в собствената си работилница. Зае се да развали магията за заключване, добавяйки към силата си своя гняв и чувство на обида.
Това бе неговият дом. Никоя врата в живота му не бе останала заключена за него.
— Отвори ключалките! — нареди той. — Мое право е да вляза тук. Волята ми е тази магия да престане да действа!
Вратата се отвори рязко от порива на вятъра. Влезе устремно, изпълнен с негодувание, и я остави да се затръшне след него.
В стаята нямаше нищо друго, освен прах и паяжини. „И студ“, помисли си Хойт. Беше студена и запусната. Някога въздухът в нея бе изпълнен с мирис на билки и восък и със сиянието на неговата сила.
Щеше да възстанови поне това — да я направи такава, каквато бе преди. Имаше да свърши важна работа и възнамеряваше да я свърши тук.
Почисти огнището и запали огън. Донесе от долния етаж всичко, което му бе необходимо — стол и маси. Нямаше електричество, което не бе проблем за него. Сам щеше да се погрижи за светлината.
Извади свещи и допря фитилите им, за да ги запали. На светлината им подреди инструментите и материалите си.
Намерил успокоение в ума и сърцето си — за пръв път от дни, той се изтегна на пода до огнището, подложи навитата мантия под главата си вместо възглавница и заспа.
И засънува.
Стоеше с Моргана на висок хълм. Наоколо се издигаха стръмни склонове, с тъмни клисури в подножията, а в далечината се виждаха планини, забулени в мъгла. Тревите бяха жилави и растяха между камъните, някои на самотни островчета, други избуяли в гъсти, диви ливади, равни и просторни като огромни тепсии. Отвъд възвишенията се виждаше хоризонтът, където мъглите се спускаха ниско над планините.
От тези мъгли се разнасяше някакво съскане, тежкото дишане на създание, по-старо от света. Във въздуха витаеше гняв. Дива ярост, която очакваше момент да се отприщи.
Но сега, докъдето погледът му стигаше, всичко бе застинало.
— Това е вашето бойно поле — каза Моргана. — Мястото на последната съдбовна битка. Ще има и други, преди да стигнете дотук. Но това е мястото, на което ще я предизвикаш в онзи ден и ще се изправяш срещу нея, за да възстановиш равновесието в световете.
— Кое е това място?
— Нарича се Долината на мълчанието, намира се в подножието на Планината на мъглите, в света на Галия. Тук ще се лее кръв на хора и демони. Какво ще расте по-нататък зависи от онова, което ще сторите ти и онези, които те последват. Но не бива да стъпваш на тази земя, преди битката.
— Как ще стигна отново тук?
— Ще ти бъде показано.
— Само четирима сме.
— Ще дойдат още. Спи сега, защото когато се събудиш, трябва да действаш.
В съня му мъглите се разпръснаха. Видя девойка, застанала на същото възвишение. Беше стройна и млада с кафяви коси, дълги до кръста, разпуснати, както подобаваше на младост й. Носеше траурна рокля и около очите й имаше следи от плач.
Но те бяха вече сухи и взрени в пустата земя, както неговите. Богинята заговори отново, но този път думите й не бяха предназначени за него.
Името й бе Мойра, а страната й се наричаше Галия. Нейната родина, сърце и дълг. В Галия цареше мир, откак бе създадена от боговете, и предците й го бяха опазили до днес. Тя знаеше, че с него е свършено, както и със спокойствието в сърцето й.
Сутринта бе погребала майка си.
— Заклаха я като агне напролет.
— Знам колко скърбиш, дете.
Подпухналите й очи се взряха в дъждовната завеса.
— Боговете скърбят ли, закрилнице?
— Разбирам гнева ти.
— През живота си не е сторила зло на никого. Нима толкова добър и милостив човек заслужава такава смърт? — Мойра удара с юмруци по хълбоците си. — Не можеш да разбереш нито скръбта, нито гнева ми.
— Други ще бъдат сполетени от още по-ужасна смърт. Нима ще стоиш със скръстени ръце?
— Какво мога да направя? Как да се защитаваме от онези изчадия? Ще ми дадеш ли по-голяма сила? — Мойра протегна ръцете си, които никога не бе чувствала толкова слаби и безсилни. — Повече мъдрост и хитрост? Това, което имам, не е достатъчно.
— Вече получи всичко, от което се нуждаеш. Използвай го, усъвършенствай го. Има други, които те очакват. Трябва да заминеш веднага, още днес.
— Да замина? — Изумена, Мойра застана с лице срещу богинята. — Моят народ загуби кралицата си. Как бих могла да го изоставя, как можеш да искаш това от мен? Изпитанието трябва да бъде понесено. Такава е волята на самите богове. Дори и да не заема мястото на майка си — с меч и корона, трябва да бъда тук, за да помогна на онзи, който ще го заеме.