Дарбата на Кийън не бе толкова силна, колкото неговата. Брат му не я ценеше достатъчно. Играеше си с магиите, забавляваше себе си и другите.
Понякога увличаше и Хойт, въпреки неохотата му. Веднъж направиха нещо наистина безразсъдно. Превърнаха едно момче, което бе повалило по-малката им сестра в калта, в ревящо дългоухо магаре.
Как се смя Кийън! Хойт трябваше да работи три дни, плувнал в пот и обзет от паника, за да развали магията, а Кийън не се разтревожи дори за миг.
Той си е магаре по рождение. Просто му дадохме истинския образ, който заслужава.
От дванадесетгодишен Кийън се интересуваше повече от мечове, отколкото от магии. „Еднакво опасни неща“, помисли си Хойт, докато пиеше горчивия чай. Брат му бе безотговорен с магиите и магьосник с меча.
Но накрая нито стоманата, нито магиите успяха да го спасят.
Облегна се назад, премръзнал до кости, въпреки тлеещия торф. В тишината подир заглъхващия тътен на бурята се чуваха ударите на дъждовните капки по покрива и виенето на вятъра в гората около къщата му.
Но тези звуци сякаш не стигаха до него. Той бе останал сам със спомените и угризенията си.
Трябваше да отиде с Кийън в селото онази вечер. Но имаше работа, а и бирата, миризмите и звуците от кръчмите и шумните компании не го привличаха.
Никога не бе пожелавал жена, а Кийън постоянно копнееше за женски ласки.
Но ако бе отишъл тогава, ако бе оставил работата на страна за една-единствена проклета вечер, Кийън щеше да е жив. Жената-демон нямаше да може да ги надвие, ако бяха отишли двамата. Благодарение на дарбата си, той щеше да прозре що за създание е тя, въпреки измамната й хубост.
Кийън нямаше да я последва, ако брат му бе до него. Сега майка им нямаше да скърби. Гробът нямаше да бъде изкопан и погребаният в него нямаше да се надигне.
Ако имаше силата да върне времето назад би се отказал от дарбата си само за да се върне в онзи миг, когато бе предпочел работата пред една вечер с брат си.
— За какво ми е тази дарба сега? Каква полза имам от нея? Да бъда дарен с магическа сила, а да не мога да я използвам, за да спася това, което е най-важно за мен? Проклета да е дарбата ми! — Запрати чашата си към другия край на малката стая. — Проклети да сте всички богове и феи! Той бе светлина за нас, а вие го обрекохте на мрак.
През целия си живот Хойт вършеше това, за което бе създаден, това, което се очакваше от него. Беше се отказал от стотици малки удоволствия, за да се посвети на своето изкуство. Онези, от които бе получил тази дарба, тази сила, бяха останали безучастни при гибелта на брат му.
Не бе загинал в битка или дори от чистото острие на магията, а чрез неописуемо коварство. Нима това бе отплатата, която бе заслужил за всичко сторено?
Махна с ръка към огъня и пламъците в огнището се надигнаха и заискриха. Разпери ръце и бурята в небето удвои силата си, а вятърът застена сякаш измъчваха жена. Къщата се разтърси под мощния напор на бурята и опънатите кожи на прозорците се разцепиха. В стаята нахлу леден вятър, който повали урните и развя страниците на книгите му. Сред шума, от мрака зазвуча дрезгав смях.
Нито веднъж в живота си не се бе отклонявал от своето призвание. Никога не бе използвал дарбата си, за да навреди на някого, и не се бе докосвал до черна магия.
Може би сега тя щеше да му разкрие отговора. Да му помогне отново да намери брат си. Да се пребори със звяра, зло срещу зло.
Изправи се, потискайки крещящата болка отстрани. Хвърли се към кушетката и протегна ръце към сандъка, който бе заключил с магия. Когато капакът се повдигна, той пристъпи към него и извади книгата, която стоеше затворена там от години.
В нея имаше магии, мрачни и опасни тайнства. Магии, които използваха човешката кръв, човешката болка. Магии за отмъщение и алчност, призоваващи сила, която не зачита никакви клетви, никакви обети.
Почувства топлината й в ръцете си, изкушението, чиито коварни пръсти галеха душата му.
Вземи всичко. Каквото пожелаеш. С какво другите са повече от нас, живите богове, получаващи всичко, което поискат?
Имаме това право! За нас няма правила и прегради.
Затаи дъх при вида на това, което можеше да бъде негово, ако го приеме, ако с две ръце се вкопчи в нещо, което се бе заклел никога да не докосне. Неизмеримо богатство, жени, безгранична власт, вечен живот. Отмъщение.
Трябваше само да изрече думите, да се отрече от светлината и да приеме мрака. Лепкави струйки пот запълзяха по гърба му, докато чуваше шепота на гласове от хиляди векове: Задръж я! Задръж я! Задръж я!
Погледът му се премрежи и през мъглата зърна брат си, както го бе намерил в калта край пътя. Кръвта бликаше от раните на врата му, струйки засъхваха край устните му „Толкова е блед“, помисли си Хойт в просъница. Лицето му бе като восък в онази локва от яркочервена кръв.