— Мориган?
Недоверието, което се изписа на лицето му, я накара леко да се усмихне.
— Никога не съм разбирала как може човек с твоите способности да се съмнява в боговете. — Докосна бузата му. — Но нали ще ми се довериш?
Той взе лицето й в дланите си и я целуна по челото.
— Разбира се.
Каза му това, което й бе казано и изражението му се промени. Ларкин седна на земята и зарови пръсти в буйните си златисти коси. Откакто се помнеше, му бе завиждала за тях и съжаляваше, че нейни са толкова невзрачно кафяви. Очите му също имаха цвят на злато, а нейните бяха сиви като дъждовните облаци.
Освен това бе дарен с висок ръст. Имаше и толкова други неща, за които му завиждаше!
Чак след като завърши разказа си, Мойра успя да си поеме дъх.
— Ще дойдеш ли с мен?
— За нищо на света не бих те пуснал сама. — Ръката му притисна нейната. — Мойра, сигурна ли си, че видението не е било просто плод на скърбящия ти ум?
— Уверявам те, че онова, което видях, беше самата истина. Но дори и да е било просто сън, ще загубим сам времето, което ни е нужно, за да стигнем до Танца. Ларкин, трябва да опитам.
— Тогава да опитаме!
— Няма да казваме на никого.
— Мойра…
— Чуй ме. — Настойчиво сграбчи китките му. — Баща ти ще направи всичко възможно, за да ни спре. Или да дойде с нас, ако ми повярва. Но не това е начинът, не това е мисията ми. Един човек, каза богинята. Мога да взема със себе си само един човек, на когото вярвам най-много. Този човек си ти. Ще му оставя писмо. Докато ни няма, той ще управлява и ще закриля Галия.
— Ще вземеш меча… — започна Ларкин.
— Не. Мечът трябва да остане тук. Положена е свещена клетва и не съм аз човекът, който ще я наруши. Мечът ще остане тук, докато се върна. Няма да заема престола, преди да го приема, а не бих го приела, преди да заслужа мястото си. Има и други мечове. — „Въоръжи се“ каза си тя. — И ти вземи оръжията си. Ще се срещнем след час. Не казвай на никого. — Притисна ръцете му. — Закълни се в нашата кръв. В името на онази, която загубихме.
Как би могъл да откаже, когато по лицето й все още се стичаха сълзи?
— Кълна се. Няма да кажа на никого. — Бързо потърка раменете й за утеха. — Ако не се случи нищо, ще се върнем преди вечеря.
Мойра пое през ливадите нагоре по хълма, към замъка, който бе неин дом. От този замък родът й бе управлявал страната векове наред, още от създаването й. Хората, които срещаше, свеждаха глави в знак на съчувствие и тя виждаше сълзи да проблясват в очите им.
Знаеше, че когато сълзите пресъхнат, мнозина щяха да я търсят за отговори и напътствия, гадаейки каква кралица ще бъде.
Самата тя се питаше.
Прекоси големия коридор. В него не звучаха смях и музика. Събирайки тежките дипли на роклята си, тръгна нагоре по стълбите към покоите си.
Отвън имаше жени, които шиеха, тичаха подир децата или разговаряха с гласове, тихи като гукане на гълъби.
Мойра безмълвно мина покрай тях и влезе в стаята си. Смени роклята с дрехи за езда и завърза ботушите си. Изпита чувство за вина, че сваля траура толкова скоро, толкова лесно, но щеше да пътува по-бързо с туника и бричове. Сплете косите си на плитка и започна да събира необходимите неща.
Нямаше да й бъде нужно почти нищо, освен онова, което е на гърба й. Сякаш тръгваше на лов… за това поне притежаваше известни умения. Извади лъка и стрелите си и малък меч, сложи ги на леглото и седна да напише писмо на вуйчо си.
Как да каже на човека, когото години наред бе чувствала като свой баща, че повежда сина му на поход към неизвестността, на битка срещу непозната сила, с непознати хора?
„Волята на боговете“, каза си тя и стисна устни, докато пишеше. Не бе сигурна дали е водена от нея или от собствения си гняв. Но щеше да замине.
Трябва да направя това, внимателно продължи да изписва ръката й. Моля те да ми простиш и да знаеш, че мисля само за съдбата на Галия. Моля те, ако не се завърна до Самен, ти да вземеш меча и да управляваш вместо мен. Знай, че тръгвам заради теб, заради Галия и се кълна, че ще се боря до смърт, за да защитя това, което обичам.
Сега го оставям в твои ръце.
Сгъна писмото, затопли восъка и го запечата.
Окачи меча, нарами лъка и стрелите. Една от жените се втурна към нея, когато излезе от покоите си.
— Милейди!
— Искам да пояздя сама.
Тонът й бе така строг и рязък, че чу само тиха въздишка зад гърба си, докато се отдалечаваше.
Стомахът й се сви, но не спря дори за миг. Когато стигна до конюшните, махна на конярчето да се отдръпне и сама оседла коня си. Погледна надолу към младото луничаво лице на момчето.