— Не излизай навън след залез-слънце. Тази и всяка следваща нощ, докогато ти кажа. Ще ме послушаш ли?
— Да, милейди.
Възседна коня, срита го в хълбоците и се понесе в галоп.
„Няма да поглеждам назад“, каза си Мойра. Нямаше да гледа към дома, а напред.
Ларкин я чакаше, нехайно отпуснат на седлото, докато конят му пасеше.
— Съжалявам, че се забавих.
— На жените винаги им е нужно повече време.
— Искам толкова много от теб. А ако не се завърнем?
Той цъкна с език на коня и го изравни с нейния.
— Тъй като не вярвам, че ще отпътуваме за някъде, не се тревожа. — Закачливо й се усмихна. — Просто изпълнявам желанието ти. Ще изпитам облекчение, ако се окаже сън.
Но отново пришпори коня си в галоп. Каквото и да очакваше, искаше да се срещне с него час по-скоро.
Яздеха един до друг, както толкова пъти преди, по озарените от слънцето хълмове. Лютичетата, с които бяха осеяни ливадите, привличаха рояци пеперуди, танцуващи във въздуха. Мойра проследи с поглед полета на един ястреб над тях и част от товара падна от плещите й.
Майка й обичаше да съзерцава ястребите. Казваше, че това е баща й, който ги гледа отгоре, докато се рее на воля. Мойра се помоли и тя вече да се носи във волен полет.
Птицата заобиколи кръг от камъни и нададе къс призивен звук.
Мойра усети свиване в стомаха и с мъка преглътна.
— Е, стигнахме. — Ларкин тръсна косите си назад. — Какво предлагаш да правим по-нататък?
— Студено ли ти е? Чувстваш ли студа?
— Не. Топло е. Днес слънцето е силно.
— Тук витае нещо. — Тя потръпна, докато слизаше от седлото. — Нещо студено.
— Няма никой, освен нас. — Но когато скочи от коня, Ларкин сложи ръка на дръжката на меча си.
— То ни вижда. — В главата й зазвучаха гласове, приглушен шепот. Като в транс свали торбата си от седлото. — Вземи каквото ти е нужно. Ела с мен.
— Държиш се доста странно, Мойра.
Той с въздишка взе торбата, метна я на рамо и забърза след нея.
— Тя не може да проникне тук. Никога. Каквато и сила да притежава, не може да влезе в този кръг и да докосне тези камъни. Ако се опита, ще изгори. Знае го и изпитва гняв.
— Мойра… очите ти.
Впери поглед в него. Очите й бяха почти черни и изглеждаха бездънни. Когато разтвори шепата си, върху дланта й заблестя кристална пръчица.
— Писано е да участваш, както и аз. В нас тече една кръв.
Мойра извади късия меч, разряза дланта си и посегна към неговата.
— О, това са глупости!
Но той подаде ръката си и й позволи да направи разрез на дланта му.
Прибра ножа и хвана кървящата му ръка със своята.
— Кръвта е и живот, и смърт — каза Мойра. — Тук тя прокарва пътя.
Ръка за ръка, влязоха в кръга.
— Световете чакат. — Започна да изрича думите, които се въртяха в главата й. — Времето тече. Боговете гледат. Кажи тези думи заедно с мен.
Ръката й затрепери в неговата, докато ги повтаряха.
Надигна се вихрушка, която разлюля високите треви и развя мантиите им. Ларкин инстинктивно обви свободната си ръка около нея и я закри с тялото си като с щит. Засия светлина, която ги заслепи.
Тя сграбчи ръката му и усети как светът се завъртя.
После настъпи мрак. Озоваха се върху влажна трева, във въздух, изпълнен с мъгла.
Стояха в същия кръг, на същото възвишение. Но всичко бе различно, осъзна Мойра, Гората отсреща не бе същата.
— Конете са изчезнали.
Тя поклати глава.
— Не те, а ние.
Ларкин вдигна поглед. Видя луната да се носи над облаците. Затихващият вятър бе толкова студен, че го сковаваше до кости.
— Нощ е. Беше пладне, а изведнъж настъпи нощ. Къде се намираме, по дяволите?
— Където е писано — само това знам. Трябва да открием другите.
Беше потресен и объркан. Трябваше да признае, че не се бе замислил какво ги очаква от този миг нататък. Сега имаше само една грижа. Да закриля братовчедка си.
— Ще потърсим подслон и ще изчакаме до изгрева.
Подаде й торбата си и излезе от кръга. Докато вървеше, постепенно се преобрази. Фигурата му, мускулите, костите. На мястото, където бе стоял мъжът, сега стоеше кон.
— Е, предполагам, че така ще стигнем по-бързо. — Макар и със свито сърце, Мойра го възседна. — Ще тръгнем натам, където би трябвало да се намира домът ни. Това ми се струва най-разумно. Налага се да бъдем много предпазливи, в случай че пътят се окаже различен от онзи, който познаваме.
Поеха по него в тръс, докато тя оглеждаше дърветата и огрените от луната хълмове. „Много от нещата са си същите — помисли си тя, — с малки разлики“.
Видяха голям дъб на място, където преди не го бе имало, и се чуваше бълбукане на ручей, който лъкатушеше в неизвестна посока. И пътят не бе същия. Побутна Ларкин да се отклони натам, където би трябвало да бъде домът й, ако това бе нейният свят.