Навлязоха сред дърветата и следвайки инстинкта си поеха по неравна пътека.
Той спря и вдигна глава, сякаш за да подуши въздуха. Потръпна под нея и запристъпва назад. Мойра усети как мускулите му се напрегнаха.
— Какво има? Какво…
Понесе се в галоп, без да мисли за ниските клони или скритите по пътеката камъни. Тя знаеше само, че е усетил опасност. Сниши се и се вкопчи в гривата му. Но нещо светкавично ги връхлетя, спускайки се от дърветата, сякаш имаше криле. Едва успя да извика и да посегне към меча си, преди Ларкин да се надигне на задни крака и да удари съществото с двете си копита.
То изпищя и падна в мрака.
Мойра се канеше да хукне обратно в галоп, но Ларкин внезапно отново се превърна в човек. Застанаха с гръб един към друг, с извадени мечове.
— Кръгът — прошепна тя. — Трябва да се върнем в кръга.
Ларкин поклати глава.
— Отрязали са пътя ни — отвърна той. — Обкръжени сме.
Съществата бавно изпълзяха от сенките. „Пет… не шест“, преброи ги Мойра и кръвта й се смрази. Зъбите им проблясваха на трептящата лунна светлина.
— Стой близо! — предупреди я Ларкин. — Не позволявай да те отделят от мен.
Едно от създанията се засмя с ужасяващо човешки смях.
— Изминали сте толкова път, за да умрете — каза то.
И ги връхлетя.
Осма глава
Необяснима тревога пречеше на Глена да заспи. Неспокойно бродеше из къщата, която би могла да приюти цяла армия. Стаите бяха достатъчно, за да могат петима относително непознати да се чувстват удобно и да разполагат с необходимото им лично пространство. Имаше високи тавани, украсени с изкусно изработени гипсови орнаменти, и вити стълби, които водеха до нови коридори и стаи. Едни от стаите бяха тесни като килии, други — широки и просторни.
Полилеите бяха метални, със сложна форма и гравюри, напомнящи готически стил. Подхождаха на къщата повече от всичко съвременно, дори и от изяществото на кристала.
Привлечена от тях, Глена се върна да вземе фотоапарат. По обратния път тя току се спираше и се заглеждаше в някоя гипсова розетка на тавана или в лампа. Посвети тридесет минути само на драконите, издълбани в мрамора на камината в главната приемна.
Магьосници, вампири, воини. Мраморни дракони и старинни къщи, усамотени сред гората. Предостатъчно материал за изкуството й. Можеше да си осигури значителни приходи след завръщането си в Ню Йорк.
Трябваше да мисли позитивно. Навярно Кийън бе отделил доста време и цяло състояние за обновяването и преобзавеждането й. Той разполагаше достатъчно и с двете. Наситените цветове, качествените тъкани и изящните антики придаваха на къщата изтънченост и разкош. „Толкова дълго е стояла така — помисли си тя, — година след година, необитавана и пуста“.
Жалко наистина. Такава красота и история да остава скрита. Мразеше ценни неща да потъват в забрава.
Все пак бе такъв късмет, че Кийън я има. Мястото, големината, а вероятно и историята й я правеха идеална за база.
Откри библиотеката и кимна одобрително. Имаше три стелажа, отрупани с книги, заемащи цели стени до сводестия таван, където друг дракон, този път от витраж, бълваше огън и светлина.
Светилниците бяха по-високи от човешки ръст, а в абажурите на лампите бяха вградени скъпоценни камъни. Не се и съмняваше, че огромните персийски килими са истински и вероятно — на стотици години.
„Не просто добра база — каза си тя, а изключително удобна“. С голямото си писалище, дълбоките кресла и внушителната си камина тази стая би била съвършеният военен щаб.
Позволи си да запали камината и лампите, за да разсее сумрака на сивия ден. Взе кристали, книги и свещи от собствените си запаси и ги подреди из цялата библиотека.
Въпреки че липсваха цветя, това бе началото. Но имаше какво да се желае. В живота, освен стил, късмет, и магическа сила, бе нужно още нещо.
— Какво си намислила, Червенокоске?
Обърна се и видя Кинг на прага.
— Постилам гнездото, така да се каже.
— Страхотно гнезденце!
— И аз си помислих същото. Радвам се, че дойде. Точно ти си ми нужен.
— Можеш да разчиташ на мен, както и всяка друга дама. Какво имаш предвид?
— Дребна услуга. Идвал си тук и преди, нали?
— Да, няколко пъти.
— Къде са оръжията? — Когато веждите му се вдигнаха изумено, Глена разпери ръце. — Онези странни предмети, с които се водят войни… или поне така съм чувала, защото това ще бъде първата ми война. Бих се чувствала по-спокойна, ако имам някоя гаубица подръка.
— Не мисля, че шефът притежава нещо подобно.
— А какво притежава?