Кинг се замисли.
— Какво правиш тук?
Тя погледна към кристалите.
— Слагам това-онова за закрила, смелост, изобретателност и прочие. Струва ми се добро място за обсъждане на стратегии. Военен щаб. Какво? — попита тя, когато видя устните му да се разтягат в широка усмивка.
— Знаех си, че имаш нещо наум.
Застана до едната етажерка с книги и прокара едрите си пръсти по резбованата странична плоскост.
— Не ми казвай, че има… тайна врата — довърши Глена със смях на задоволство, когато стената помръдна встрани.
— Пълно е с такива. — Кинг я завъртя, преди тя да успее да надникне през пролуката. — Не знам дали шефът би имал нещо против да бродиш из тайните коридори. Но щом заговори за оръжия… — Направи широк жест. — Ето ти оръжия.
Мечове, брадви, копия, ками, ятагани. На откритата стена блестяха всякакви остриета. Имаше и лъкове с различна големина, и дори нещо, което приличаше на тризъбец.
— Страшничко е — отбеляза тя, но се приближи и откачи малка кама.
— Един съвет — започна Кинг. — Ако използваш нещо такова, нападателят трябва да дойде съвсем близо, за да ти свърши работа.
— Имаш право. — Глена върна камата на мястото й и свали меч. — Уау! Доста е тежък. — Върна го и посегна към нещо, за което смътно предполагаше, че се нарича рапира. — По-добре е.
— Имаш ли представа как да си служиш с него?
— Хак, хак, муш! — Размаха оръжието и се изненада, че усещането й харесва. — Е, добре, нямам. Никаква. Някой ще трябва да ме научи.
— Мислиш ли, че ще можеш да разсечеш нечия плът с това? — попита Кийън, когато влезе в стаята. — Да го забиеш до кост, да пролееш кръв?
— Не знам. — Глена свали рапирата. — Боя се, че ще се наложи да разбера. Видях каква е тя, на какво е способна и с какви създания се е обградила. Няма да се преборя с нея само с магии и еликсири. За нищо на света няма да стоя и да треперя от страх, ако се опита да ме ухапе.
— Можеш да ги раниш с това, да ги забавиш. Но няма да ги убиеш, освен ако не отсечеш главите им.
Глена направи гримаса, огледа тънкото острие, а после с въздишка на примирение върна рапирата обратно и свали по-тежкия меч.
— Необходима е голяма сила, за да го размахваш.
— Тогава ще стана силна, достатъчно силна.
— Ще ти бъде нужна не само физическа сила.
Погледът й не трепна.
— Ще стана достатъчно силна. Вие знаете как да си служите с това. Ти и Хойт, ти също — обърна се към Кинг. — Ако си мислите, че ще седя и ще бъркам манджи, когато е време за битка, жестоко се лъжете. Не съм дошла тук, за да бъда закриляна от мъже. Не съм получила тази дарба, за да се спотайвам.
— Ако питаш мен — каза Кинг с предишната си широка усмивка, — харесвам куражлийки като теб.
Тя хвана дръжката на меча с две ръце и разсече въздуха.
— Е, кога е първият ми урок?
Хойт слезе по стълбите. Опита се да не тъгува за онова, което се бе променило или изчезнало. Някога щеше да се върне в истинския си дом, при семейството и живота си.
Щеше да види отново запалени факлите по стените, да усети уханието на розите на майка си в градината. Да се разхожда по скалите до своята къща в Кери и да знае, че светът е избавен от демоните, които са искали да го унищожат.
Имаше нужда от почивка — само това. Възможност да се усамоти и да се отпусне на място, което познава и разбира. Вече бе готов да работи и да планира. Беше преодолял чувството, че е пренесен в непонятен за него свят.
Навън се беше спуснал мрак и светлините странни, заслепяващи светлини, които идваха от електрически лампи, а не от огън — озаряваха къщата.
Ядоса се, че не вижда никого наблизо и не усеща мирис на гозба за вечеря, идващ от кухнята. Беше време за действие, и другите трябваше час по-скоро да разберат, че е необходимо да направят следващата крачка.
Някакъв звук го накара да спре. Хойт ахна гневно и хукна в посоката на звънтящата стомана. После сви натам, където някога имаше сводест вход, и изруга, когато се натъкна на прозрачна стена. Заобиколи я и нахълта в библиотеката, където видя брат си да размахва меч срещу Глена. Без да мисли, без да се поколебае, той насочи силата си към Кийън и тласна меча му. Оръжието се завъртя във въздуха и издрънча на пода. Глена вече бе замахнала със своя меч и когато не срещна пречка, го стовари върху рамото на Кийън.
— О, мамка му!
Кийън махна с ръка към меча, когато тя ужасено го дръпна обратно.
— Господи! Боже мой… Дълбоко ли е?
Хвърли меча и се втурна към него.
— Назад! — С нов тласък силата на Хойт я повали по гръб. — Искаш кръв? — Грабна захвърления от нея меч. — Давай тогава, вземи моята!
Кинг взе друг меч от стената и го кръстоса с този на Хойт.