— Трябва да знаете, че схватката, в която участвахме тази вечер, е само един незначителен епизод. Колко бяха? Осем, десет? Ще бъдат хиляди. — Кийън се изправи. — Тя е имала на разположение цели две хилядолетия, за да създаде армията си. Няма да бъде достатъчно твоите земеделци да превърнат ралата си в мечове.
— Каквото е нужно, ще го направят.
Той наклони глава встрани.
— Гответе се за изтощителни тренировки, и то не от утре. Започваме още тази нощ. Не забравяй, братко, че аз спя денем.
След тези думи излезе от стаята.
Девета глава
Глена даде знак на Хойт да я последва и остави другите с Кинг. Хвърли поглед назад към кухнята, към коридора. Нямаше представа, къде е отишъл Кийън.
— Трябва да поговорим. Насаме.
— Трябва да се заловим за работа.
— Не възразявам, но има неща, които се налага да обсъдим. Само двамата.
Той се намръщи, но кимна. Щом искаше разговор насаме, имаше едно-единствено подходящо място. Поведе я нагоре по стъпалата и продължи по витата стълба кулата.
Обиколи стаята, огледа работния му кът, книгите и инструментите. Отиде до всеки от малките прозорци, остъклени след неговото време, отвори го и отново го затвори.
— Хубаво. Чудесно! Имаш ли намерение да споделиш съкровището си с някого?
— Какво имаш предвид?
— И аз имам нужда от работно помещение. По-скоро бих казала, че ни трябва място за съвместна работа. Не ме гледай така. — Махна с ръка срещу него и отиде да затвори вратата.
— Как те гледам?
— Сякаш искаш да кажеш: „Аз съм самотен магьосник и не харесвам вещиците“. Свързани сме един с друг, както и с останалите. По някакъв неведом начин трябва да станем екип. Защото Кийън е прав. — Върна се до прозореца и погледна навън към луната, която единствено нарушаваше плътния мрак. — Прав е. Ще бъдат хиляди. Опасенията ми не бяха стигнали толкова далеч. Господи, нима може да бъде по-страшно от апокалипсис? Разбира се, че тя ще има хиляди бойци, а ние — само шепа.
— Ще бъде, както ни бе казано — напомни й той. — Ние сме началото, първият кръг.
Глена се обърна и въпреки че изразът на очите й бе спокоен, той долови в тях уплаха. И съмнение.
— Ние дори не се познаваме достатъчно и далеч не сме готови да се хванем за ръце и да се вречем в единство. Смущаваме се един от друг и сме подозрителни. Що се отнася до теб и брат ти, помежду ви има дори враждебност.
— Не съм враждебно настроен към брат си.
— Разбира се, че си. — Тя зарови ръце в косите си и Хойт видя в очите и отчаяние. — Преди два часа извади меч срещу него.
— Помислих, че той…
— Да, да, отново ти благодаря, че се втурна да ме спасяваш.
Пренебрежителният й тон обиди рицарското му достойнство и го накара рязко да изправи гръб.
— Няма за какво, по дяволите!
— Ако някога наистина спасиш живота ми, благодарността ми ще бъде искрена, обещавам. Но закрилническият ти жест към безпомощната дама беше само един от поводите да извадиш меч, а брат ти едва не отвърна, и то не само за да се защити. И двамата го знаем, също и той.
— В такъв случай излишно е да го обсъждаме.
Тя пристъпи напред. С известно задоволство Хойт забеляза, че не е единственият, който се чувства обиден.
— Сърдит си му, че е позволил да бъде убит, и още по-лошо — да бъде превърнат във вампир. А той ти е сърдит, че си го забъркал в тази история и го караш да си спомня какъв е бил, преди Лилит да впие зъбите си в него. Всичко това е загуба на време и енергия. Трябва или да потиснете емоциите си, или да ги впрегнем и използваме. Защото ако нещата останат такива, каквито са, тя ще убие всички ни, Хойт. Не искам да умра.
— Щом се страхуваш…
— Разбира се, че се страхувам. След всичко, което видяхме и преживяхме тази нощ, трябва да сме напълно луди, за да не се страхуваме. — Притисна ръце към лицето си, борейки се отново да успокои дишането си. — Знам какво трябва да се направи, но не знам как. Нито пък ти. Никой от нас не знае. — Глена отпусна ръце и да пристъпва към него. — Нека бъдем откровени. Трябва да разчитаме един на друг, да си имаме доверие, така че нека бъдем откровени. Шепа хора сме. С необикновена сила и способности — да, но все пак шепа бойци срещу безбройна армия. Как можем да оцелеем в тази битка? Да не говорим как ще я спечелим!
— Ще съберем още хора.
— Как? — Тя вдигна ръце. — Как? В това време, на това място, Хойт, хората не вярват. Всеки, който тръгне да разправя наляво-надясно за вампири, магьосници, апокалиптични битки и мисии, възложени от богове, или ще бъде сметнат за ексцентрик — в най-добрия случай, или ще бъде затворен в звукоизолирана килия. — Почувствала нужда от допир плъзна ръка от рамото до китката му. — Трябва да приемем истината. Няма кавалерия, която да дойде да ни спаси. Ние сме кавалерията.