Когато се обърна, Мойра бе нагласила друга стрела и я бе насочила към него.
Той усети, че Кинг се готви да се втурне напред, но протегна ръка да го спре.
— Цели се право в сърцето — посъветва я Кийън. — Иначе само ще ме раздразниш. Нека това бъде оръжието й! — Рязко каза той на Хойт. — Неин избор.
Лъкът трепна за миг, преди Мойра да го сниши. Сведе поглед.
— Трябва да поспя. Съжалявам, трябва да поспя.
— Разбира се. — Глена взе лъка от ръцете й и го остави. — Ще ти помогна да се настаниш.
Погледът, който хвърли на Кийън, когато поведе Мойра към вратата, бе пронизващ като стрела.
— Съжалявам — каза Мойра. — Срамувам се.
— Няма за какво. Преуморена си. Във всяко отношение. Всички сме изтощени. А това е само началото. Нуждаем се от няколко часа сън.
— А те? Спят ли?
Глена разбра какво има предвид. Вампирите. Кийън.
— Да, изглежда, спят.
— Искам час по-скоро да дойде утрото, за да видя слънцето. Пропълзяват обратно в убежищата си, когато се съмне. Твърде уморена съм, за да мисля.
— Тогава не мисли. Ето твоята стая. Можеш да се съблечеш.
— Загубих торбата си в гората. Нямам нощница.
— Утре ще измислим нещо. Можеш да спиш гола. Да поседя ли при теб?
— Не, благодаря. — Мойра едва преглътна напиращите сълзи. — Държа се като дете.
— Не. Просто си изтощена. Сутринта ще се чувстваш по-добре. Лека нощ.
Глена се поколеба дали да се върне при мъжете, но вместо това, сви към своята стая. Не я бе грижа дали ще го приемат като бягство, искаше да поспи.
Сънят отново я отведе в подземните тунели на вампирите, където писъците на измъчваните пронизваха ума и сърцето й като остриета. Накъдето и да поемеше в лабиринта, виждаше само тъмни коридори, зинали като паст, готова да я погълне, писъците продължаваха да отекват зад нея.
Още по-ужасяващ бе смехът.
Виденията я преследваха по скалистия бряг на бушуващо море, над чиито черни води нощното небе бе раздирано от червени светкавици. Вятърът я брулеше, а брегът бе покрит с остри камъни, които израняваха до кръв ходилата й.
В гъстата гора, изпълнена с мирис на кръв и смърт, сенките бяха непроницаеми, сякаш студените им черни пръсти пълзяха по кожата й.
Чуваше онова, което я преследваше. То се приближаваше с пърхане на криле, змийско пълзене и драскане на остри нокти по земята.
Чу вой на гладен вълк.
Бяха навсякъде около нея, а тя нямаше нищо, освен празните си ръце и разтуптяното си сърце. Продължи да тича слепешком, потискайки писъка, който напираше в парещото й гърло.
Изскочи от гората и застана на една скала над разяреното море. Под нея вълните се плискаха в камъни, остри като бръснач. В ужаса си бе тичала в кръг и отново се озова над пещерата, в която се криеше нещо по-страшно от смъртта.
Вятърът свиреше и в него звучеше песента на силата. Неговата сила, горещата, чиста сила на магьосника. Глена протегна ръце към нея, напрегна волята си да я достигне. Но тя се изплъзна между треперещите й пръсти и Глена отново остана сама.
Когато се обърна, срещу нея стоеше Лилит, царствена с червената си мантия, сияеща с красотата си сред кадифения мрак. От двете й страни имаше по един черен вълк, нетърпеливо очакващ да впие зъби в жертвата. Лилит погали двата звяра по гърбовете, с ръце, окичени с пръстени.
Когато се усмихна, Глена почувства тръпка в корема. Някакъв неудържим копнеж.
— Дяволът или сините дълбини. — През смях Лилит щракна с пръсти и даде знак на вълците да седнат. — Боговете никога не дават свестен избор на верните си слуги, нали? Аз предлагам нещо по-добро.
— Ти си смъртта.
— Не, не, не. Аз съм животът. Ето къде е лъжата. Те ви обричат на смърт, обричат плътта и костите ви на гниене в пръстта. Колко дълъг живот ви дават? Седемдесет и пет, осемдесет години? Каква невероятна щедрост.
— Колкото и да получа, ще го приема с благодарност.
— Тогава значи си глупачка.
— Да стана като теб? Да преследвам и убивам? Да смуча кръв?
— Като шампанско. О, колко сладостна е първата глътка! Завиждам ти за нея. Първият прилив на сила, мигът, в който всичко изчезва и се възцарява мрак.
— Обичам слънцето.
— С този цвят на кожата? — каза Лилит с шеговит смях. — Ще е се опържиш като бекон за един час на плажа. Ще ти покажа какво е прохлада. Съвършената прохлада на мрака. Тя вече е в теб, само очаква да бъде събудена. Усещаш ли я?
Тръпки я побиваха от нея, само поклати глава.
— Лъжкиня. Ако дойдеш при мен, Глена, ще бъдеш моя дясна ръка. Ще ти дам живот, вечен живот. Вечна младост и красота. Сила, далеч по-голяма от онази, която са ти дали боговете. Ще властваш над своя свят. Мога да ти дам това — свят, на които да бъдеш господарка.