— Защо би го направила?
— Защо не? Аз имам толкова много светове. Ще се радвам на компанията на жена като теб. Какво са мъжете всъщност — само инструменти в нашите ръце, нали? Ако ги искаш, ще можеш да ги имаш. Предлагам ти страхотен дар.
— Това, което предлагаш, е проклятие.
Смехът й бе дрезгав и изкусителен.
— Боговете плашат децата с приказки за проклятия и ад. Използват ги, за да продължавате да бъдете техни слуги. Попитай Кийън дали би заменил вечния живот, младежката красота и пъргавината на тялото си за оковите и капаните на смъртен. Никога, уверявам те. Ела, ела с мен и ще ти даря невъобразима наслада.
Когато се приближи, Глена протегна двете си ръце, насочи силата, която можа да извлече от смразената си кръв, и напрегна ума си да създаде защитен кръг.
Лилит просто махна с ръка. Нежните й сини ириси започнаха да стават червени.
— Нима мислиш, че такава жалка магия може да ме прогони? Изпивала съм кръвта на магьосници, пирувала съм с плътта на вещици. Те са в мен, както ще бъдеш и ти. Ела по своя воля и ще получиш живот. Бори се — и те очаква смърт.
Тя пристъпи напред — и вълците настръхнаха.
Глена почувства хипнотизиращата притегателна сила на мрака и в корема й се пробуди първичен порив. Сякаш кръвта и отвръщаше на настойчивия зов. Вечност и сила, младост и красота. Само един миг — и можеше да има всичко това.
Очите на Лилит имаха тържествуващ израз, вече искрящо червени. Зъбите й проблеснаха, когато се усмихна.
С обляно в сълзи лице Глена се обърна и се хвърли към морето и стърчащите скали. Избра смъртта.
Разтърсена от пронизителен писък, изведнъж се събуди в леглото. Но не го бе издала тя, знаеше, че не е. Беше гласът на Лилит, писък на ярост.
Задъхана от ридания, тя се измъкна от леглото и повлече одеялото със себе си. Побягна, разтреперана от ужас и студ, с тракащи зъби. Продължи да тича по коридора, сякаш демоните все още бяха по петите й. Инстинктът я отведе на единственото място, където щеше да се почувства в безопасност.
Изтръгнат от дълбок сън, Хойт се надигна и откри гола, разплакана жена в ръцете си. Едва я виждаше на слабата светлина на зората, но познаваше аромата й, формите й.
— Какво? Какво се е случило?
Понечи да се измъкне, да посегне към меча си до леглото. Но тя се бе вкопчила в него като бръшлян, пълзящ по дъб.
— Не! Не ме оставяй! Моля те, остани до мен.
— Ледена си. — Придърпа завивката, опитвайки се да я стопли и да се опомни. — Навън ли си била? Господи! Някаква магия ли направи?
— Не, не, не! — Притисна се към него. — Тя дойде. Промъкна се в главата ми, в съня ми. Не беше сън. Беше реалност. Сигурна съм.
— Стига! Престани! — Хойт сграбчи раменете й. — Глена!
Рязко наведе глава назад и тежко въздъхна.
— Моля те. Толкова ми е студено!
— Тихо, успокой се. — Гласът и докосването му бяха ласкави, докато изтриваше сълзите от лицето й. Загърна я по-плътно с одеялото и я задържа в прегръдката си. Било е сън, кошмар. Нищо повече.
— Не беше. Погледни ме. — Глена наведе глава назад, за да го накара да види очите й. — Не беше просто сън.
„Разбира се“ осъзна той. Очевидно бе, че не е просто сън.
— Тогава разкажи ми.
— Тя беше в главата ми или… изтръгна съзнанието ми по някакъв начин и го пренесе другаде. Както когато ти беше в гората, ранен, и вълците обикаляха около кръга. Също толкова реално. Знаеш, че онова беше реално.
— Да, беше.
— Бягах… — започна тя и му разказа всичко.
— Опитала се е да те примами. Помисли сега. Защо да го прави, освен ако знае, че си силна и можеш да й навредиш?
— Аз умрях.
— Не, жива си и си тук. Трепереща от студ. — Потърка ръцете й, гърба й. Дали някога щеше да успее да я стопли? — Но жива и в безопасност.
— Беше прелестна. Неустоима. Не си падам по жени, ако разбираш за какво говоря, но тя ме привличаше. Във всичко това имаше и сексуална тръпка. Макар и обезумяла от страх, аз я желаех. Мисълта да ме докосва беше примамлива.
— Просто момент на транс — нищо повече. И не си го допуснала. Не си я послушала, не си повярвала.
— Слушах я, Хойт. И част от мен й вярваше. Част от мен искаше онова, което тя предлага. Да живея вечно, да притежавам огромна власт. Дълбоко в себе си си мислех: „О, да, защо да не получа всичко това?“ Да се откажа от него беше най-трудното решение в живота ми.
— Все пак си го взела.
— Този път.
— Всеки път.
— Бяха твоите скали. Усещах присъствието ти. Усещах те, но не можех да те достигна. Бях сама, както никога. После полетях надолу и бях още по-сама.
— Не си сама. — Хойт долепи устни до челото й. — Не си сама, нали?
— Не съм страхлива, но се боя. А мракът… — Потръпна и огледа стаята. — Боя се от мрака.