— Къде са другите?
— Хойт отиде в кулата да работи, Кинг каза, че се налага да отскочи до града за провизии, понеже вече сме повече хора. Никога не съм виждала толкова едър човек. Приготви закуска и изцеди сок от някакъв плод. Портокал. Беше чудесен. Мислиш ли, че ще мога да взема няколко портокалови семки, когато се върнем в Галия?
— Не виждам защо не. А другите?
— Ларкин все още спи, предполагам. Мрази да става рано. Вампирът навярно е в стаята си. — Мойра потърка издълбаното заглавие на книгата. — Защо застава на наша страна? Не намерих нищо в книгите, което да обяснява това.
— Тогава трябва да предположим, че не всичко може да се узнае от книгите. Имаш ли нужда от нещо?
— Не. Благодаря.
— Ще хапна и ще се кача горе да поработя. Сигурно, когато се върне, Кинг ще бърза да ни подложи на новото мъчение, което е измислил.
— Глена… исках да ти благодаря за снощи. Бях толкова уморена и разстроена. Всичко тук ми е чуждо.
— Знам. — Глена улови ръката и в своята. — Всеки от нас се чувства така, по свой си начин. Може би това е част от плана: да бъдем изтръгнати от своите светове и събрани на едно място, за да открием какво притежаваме — поотделно и заедно — и да се преборим със злото. — Глена стана. — Докато настъпи време да потеглим, тази къща ще бъде наш дом.
Остави Мойра с книгите и се върна в кухнята. Там намери парче ръжен хляб и си намаза филия с масло. Проклета да е, ако се разтревожи за калориите сега. Хапна филията, докато се изкачваше по стъпалата към кулата.
Вратата бе затворена. Понечи да почука, но си напомни, че това вече е и нейно работно помещение, а не самотното владение на Хойт. Затова закрепи филията върху чашата с кафе и натисна бравата.
Хойт бе облечен с риза от избелен деним, черни дънки и издраскани ботуши и въпреки това имаше вид на магьосник. Не само заради буйните катраненочерни коси и яркосините очи, осъзна тя. Силата му подхождаше далеч повече, отколкото взетите назаем дрехи.
В първия миг, когато погледна към нея, на лицето му се изписа раздразнение. Дали реагираше така винаги когато го прекъснат или смутят? След миг раздразнението изчезна и очите му изпитателно се вгледаха в нея.
— Значи си станала.
— Очевидно.
Хойт продължи работата си, наливайки някаква течност с цвят на вино от нещо, подобно на мензура, в друг стъклен съд.
— Кинг отиде за провизии.
— Вече ми казаха. Открих Мойра в библиотеката с куп книги. Изглежда, решила е да прочете всичко, каквото намери там.
„Може би трябва да се чувствам неловко — осъзна Глена, когато той мълчаливо продължи работата си. — Няма да търпя това“.
— Канех се да се извиня за безпокойството снощи, но би било само начин да си изпрося утеха. — Направи крачка към него, а после още две, докато го принуди да прекъсне заниманията си и да погледне към нея. — Да ме увериш, че всичко е наред. Че просто съм била изплашена и разстроена.
— Това е самата истина.
— Разбира се, и щом и двамата го знаем, излишно е да се извинявам. Но бих искала да ти благодаря.
— Няма за какво.
— За мен има. Ти беше до мен, когато се нуждаех от утеха и ми я даде. Накара ме да се почувствам в безопасност. Показа ми слънцето. — Остави чашата си, за да бъде със свободни ръце, когато запристъпва към него. — Хвърлих се в леглото ти посред нощ. Гола. Бях уязвима, разстроена. Бях беззащитна.
— Не съм съгласен с последното.
— В онзи момент бях. Няма да го допусна отново. Можеше да се възползваш. И двамата го знаем.
Последва дълго мълчание, което бе по-неоспоримо потвърждение на простата истина от думите.
— Що за мъж би се възползвал от състоянието ти в такъв момент? Да мисли за собствената си наслада. Когато трепериш от страх?
— Различен от теб. Благодарна съм, че си такъв, какъвто си. — Тя заобиколи работната му маса, повдигна се на пръсти и го целуна по двете бузи. — Много. Ти ме утеши, Хойт, и ми дари сън. Оставил си огъня да гори. Няма да го забравя.
— Вече си по-добре.
— Да. По-добре съм. Оказах се неподготвена, но следващия път няма да бъда. Не бях готова за среща с нея, но следващия път ще бъда. Не взех дори елементарни предпазни мерки, защото бях уморена. — Застана до тлеещия огън. — Неразумно от моя страна.
— Да. Така е.
Глена наклони глава и му се усмихна.
— Желаеше ли ме?
Той отново се залови за работа.
— Няма значение.
— Приемам отговора, за да й обещавам, че следващия път, когато се хвърля в леглото ти, няма да бъда в истерия.