Пръстите й потърсиха медальона. Внезапно я осени идея, невероятно проста и близка до ума.
— Търсиш защита за Кийън, защото не бива да излиза денем. А за нас? Не можем да рискуваме да бъдем навън след залез. Дори на закрито не сме сигурни, че не могат да достигнат до нас, да проникнат в нас. А нашата защита, Хойт? Какво може да ни предпазва от вампирите.
— Светлината.
— Да, да, но какъв символ? Кръст. Трябва да изработим кръстове и да ги заредим с магическа сила. Не само защита, а и оръжие, Хойт.
Сети се за кръстовете, които Мориган му бе дала за семейство му. Но силата му, дори съчетана с нейната, не можеше да се сравнява с тази на боговете.
И все пак…
— Сребърни — промълви той. — Най-добре сребърни.
— С червен яспис за защита нощем. Трябват ни и чесън, и градински чай. — Затършува в раклата си за изсушените битки и корени. — Ще се заема с магическата течност. Грабна една от книгите и я прелисти. — Имаш ли представа откъде можем да се сдобием със сребро?
— Да.
Хойт я остави, слезе на най-долния етаж и се отправи към стаята, която сега бе трапезария. Мебелите бяха нови, поне за него. Маси от тъмно масивно дърво, столове с високи облегалки и сложна резба. Завесите имаха тъмнозеления цвят на горски сенки и бяха ушити от плътна коприна.
По стените висяха картини, до една нощни пейзажи, на които се виждаха гори, поляни и крайморски скали. Дори тук брат му избягваше светлината. Или наистина предпочиташе мрака, та бил той и на картина?
Във високи шкафове с врати от матово стъкло бяха подредени кристални съдове в наситени цветове на скъпоценни камъни. „Скъпи вещи — помисли си Хойт, — собственост на богат и влиятелен човек, имал цяла вечност на разположение да ги събере“.
Дали някоя от тях означаваше нещо повече от другите за Кийън? Щом притежаваше толкова много, каква стойност можеше да има, който и да е отделен предмет?
Върху най-голямата лавица бяха поставени два сребърни свещника. Хойт се запита дали поне представляват някаква ценност за него.
Бяха принадлежали на майка му.
Вдигна единия и образът й изплува, кристално ясен. Седеше на своя люлеещ се стол, пееше и предеше, потропвайки с крак в такта на една от любимите си песни.
Видя я, облечена със синя рокля и с воал, със спокойно младо лице, сияещо от тиха радост, която й отиваше, както и тоалетът от мека коприна. Личеше, че очаква дете. „Деца“, поправи се той. Него и Кийън.
Върху раклата под прозореца й бяха двата свещника.
Подари ми ги баща ми по случай сватбата. За мен те са дар, по-ценен от всеки друг. Единият ще остане за теб, а другият — за Кийън. Ще бъдат наследени от поколенията, за да си спомнят при всяко запалване на свещ за онзи, от когото са дарени.
Изпита утеха при мисълта, че не му е нужна свещ, за да си спомни за нея. Но усети тежестта на свещника, докато го носеше по стълбите към кулата.
Глена откъсна поглед от котела, в който смесваше билките си.
— О, съвършен е! Прекрасен! Би било жалко да бъде стопен. — Прекъсна заниманието си, за да го разгледа по-внимателно. — Масивен е. И стар, предполагам.
— Да, наистина е много стар.
В този миг проумя какво има предвид и почувства леко пробождане в сърцето.
— На семейството ти?
Лицето и гласът му останаха спокойни.
— Трябваше да го наследя, така че сега е мой.
Понечи да му каже да намери нещо друго, нещо, което не означава толкова много за него. Но преглътна думите. Започна да разбира защо е избрал именно това. Трябваше да бъде нещо със стойност. Магията винаги имаше цена.
— Жертвата, която правиш, ще зареди символите с по-голяма сила. Почакай. — Тя свали пръстена от средния пръст на дясната си ръка. — Беше на баба ми.
— Не е нужно.
— Лична жертва — твоя и моя. Искаме много от боговете. Нужно ми е малко време, за да напиша заклинанието. Не намерих нищо подходящо в книгите, така че ще се наложи да го съчиня сама.
Когато Ларкин надникна през вратата, и двама бяха заети да прелистват книги. Огледа стаята и не се осмели да прекрачи прага.
— Изпратиха ме да ви повикам. Слънцето залезе, започва вечерната тренировка.
— Кажи му, че ще слезем, когато приключим тук — отвърна Глена. — В момента сме заети с нещо изключително важно.
— Да, ще му предам, но едва ли ще му хареса.
Затвори вратата и ги остави.
— Почти открих това, което търсех. Ще нарисувам един, какъвто си представям, че трябва да изглежда, и заедно ще го визуализираме. Хойт?
— Трябва да бъде чист — заговори той под носа си. — Създаден колкото с магия, толкова и с вяра.
Глена го остави и започна да скицира. „Проста форма — помисли си тя, — традиционна“. Хвърли поглед към Хойт и го видя да седи със затворени очи. Навярно се опитваше да съсредоточи силата и да събере мислите си.