Толкова сериозно лице, в чиято откритост бе започнала да вярва безрезервно. Струваше й се, че познава лицето му от цяла вечност, както и гласа му, мелодичното му звучене.
Но времето, което бяха прекарали заедно, бе кратко, а това, което им оставаше, изтичаше бързо, като песъчинки в пясъчен часовник.
Ако спечелеха битката — не, когато я спечелеха, — той щеше да се върне обратно в своя свят, където бе животът му. Тя — също. Но вече нищо нямаше да бъде същото. И нищо нямаше да запълни празнотата, останала след него.
— Хойт.
Очите му изглеждаха различно, когато срещнаха погледа й. По-дълбоки и тъмни. Показа му скицата.
— Това става ли?
Той я взе, разгледа я.
— Да, освен тук. — Взе от нея молива и добави няколко линии върху дългата основа на келтския кръст, който бе нарисувала.
— Какво с това?
— Символ от Огам. Древно писмо.
— Знам какво е Огам. Какво означава символът?
— Светлина.
Тя се усмихна и кимна.
— Вече е съвършен. Ето заклинанието. Струва ми се подходящо.
Прочете го и я погледна.
— Рими?
— Така работя. Свикни с тях. Искам и огнен кръг. Ще се чувствам по-уверена.
Хойт се съгласи и стана, за да го създадат заедно. Тя издълба магически символи в нови свещи и остави на него да ги запали.
— Ще го създадем заедно.
Подаде й ръка.
През китката й нахлу сила, която достигна до сърцето й, и огънят засия — чист и бял — на сантиметри над пода. Хойт вдигна котела и го сложи върху пламъците.
— Сребро с чиста светлина. — Пусна свещника вътре. — Разтвори се в течността!
— Тази нощ тук, в кулата свещена — продължи Глена и добави ясписа и билките — Силата ти нека гори, освободена!
Хвърли пръстена на баба си.
— Магическите сили призоваваме сега, от небе, море, въздух и земя. Вярно ще ви служим, от вас благословени, и нека в похода от злото бъдем защитени. Поехме вече мисия — с ум, сърце и меч мрака да прогоним от земята надалеч. Три пъти по три ви молим за закрила, докато вярно служим на добрата сила.
— Нека този кръст озари нощта със светлина.
След като повториха последния стих — три пъти по три, — от котела се надигна сребрист дим и белите пламъци под него станаха по-ярки.
Всичко нахлу в нея, светлината, димът и топлината я изпълниха, докато гласът му се усилваше заедно с нейния. Виждаше единствено очите му, втренчени в нейните.
В сърцето си, в корема си почувства как топлината се усили. Беше по-силна и завладяваща от всичко познато досега. Увлече я като вихър, когато той хвърли последната шепа яспис на прах в котела.
— Нека всеки кръст да бъде щит!
Експлозия от светлина изпълни стаята, чиято сила разтърси стените и пода. Котелът се преобърна и втечненото сребро се разля в пламъците.
Глена залитна и едва не бе повалена на земята, но ръцете на Хойт я обгърнаха. Завъртя се, за да я предпази с тялото си от внезапно лумналите пламъци и свирещия вятър.
Хойт видя вратата рязко да се отваря. За миг на прага се появи Кийън, но бе погълнат от ослепителната светлина.
— Не! Не! — Повличайки Глена със себе си, Хойт угаси кръга. Светлината бързо се събра и изчезна с тътен. През бученето в ушите си той чу вик.
Кийън лежеше на пода — окървавен, с полуизгоряла риза, от която все още се надигаше дим.
Хойт застана на колене и потърси пулс, но осъзна, че в този случай е безсмислено.
— Господи, господи, какво направих!
— Силно обгорен е. Свали ризата му. — Гласът на Глена бе спокоен и равен. — Внимателно.
— Какво стана? Какво направихте, по дяволите? — Кинг блъсна Хойт встрани. — Мамка му! Кийън! Мили боже!
— Довършвахме заклинание. Той отвори вратата. Получи се светлинна експлозия. Никой не е виновен — продължи Глена, — помогни на Кинг да го отнесе в стаята му. Идвам веднага. Имам неща, които ще помогнат.
— Не е мъртъв — тихо каза Хойт, загледан в лицето на брат си. — Това не е смърт.
— Не е смърт — повтори Глена. — Мога да му помогна. Добра лечителка съм. Това е една от силните ми страни.
— Ще ти помогна. — Мойра изкачи последните стъпала и застана с гръб към стената, за да направи път на Кинг и Ларкин, когато повдигнаха Кийън. — Имам известни умения.
— Добре. Върви с тях. Аз ще взема нещата си. Хойт! Мога да му помогна.
— Какво направихме? — Хойт безпомощно се взираше в ръцете си. Въпреки че все още вибрираха от магията, той ги усещаше празни и безполезни. — Никога досега не съм правил подобно нещо.
— Ще поговорим за това по-късно.
Глена сграбчи ръката му и го задърпа навътре в стаята. Кръгът бе угаснал и от него бе останал съвършено бял пръстен, издълбан в пода. В средата му блестяха девет сребърни кръста с червен яспис в средата.