— Висока цена за малко облекчение, особено като се има предвид, че отчасти си виновна за положението ми.
— Защо би те наранила? — Мойра продължи да слага мехлем върху марлята. — Тя има нужда от теб. Всички имаме, независимо дали ти харесва или не.
— Само минута — каза Глена. — Дай ми. Погледни ме право в очите! Да, точно така.
Този път се получи. Топлина и облекчение, топлина и облекчение.
— Да, сега е по-добре. Малко по-добре. Какво има?
За миг бе поела болката върху себе си, осъзна той. Никога нямаше да го забрави.
— Да, вече е малко по-добре. Благодаря.
Сложи още марля и се върна до куфара си.
— Само ще почистя драскотините и ще ти дам нещо, което ще ти помогне да си починеш.
— Нямам нужда от почивка.
Върна се при него и седна на леглото, готвейки се да дезинфекцира раните по лицето му. Озадачена, докосна бузата му и наклони главата му.
— Мислех, че са по-зле.
— Бяха. Почти винаги раните ми зарастват бързо.
— Радвам се за теб. Как е зрението ти?
Изгарящите му сини очи срещнаха погледа й.
— Виждам те идеално, Червенокоске.
— Не е изключено да имаш мозъчно сътресение. Възможно ли е да получиш? Да, предполагам — каза тя, преди да изчака отговора му. — Имаш ли изгаряния някъде другаде? — Понечи да отмести чаршафа и го погледна дяволито. — Вярно ли е онова, което се говори за вампирите?
Кийън се засмя, но стисна зъби при новия пристъп на болка.
— Мит. Увисваме, както преди промяната. Нямам нищо против да погледнеш, но не съм пострадал в тази област. Всичко ме връхлетя в гърдите.
— Ще уважим скромността ти… и ще запазим моите илюзии. — Когато хвана ръката му, насмешката изчезна от очите му. — Помислих, че сме те убили. Той — също. Сега страда.
— О, значи той страда? Може би иска да се разменим?
— Знаеш, че би искал да бъде на твое място. Каквото и да изпитваш към него, той те обича. Не можеш де го отречеш, а и не е имал цяла вечност да забрави, че сте братя, както и ти.
— Престанахме да бъдем братя в нощта, когато умрях.
— Не, не сте. Самозаблуждаваш се, ако вярваш в това — Глена етана от леглото — Направих каквото можах. Ще се върна след час и ще те полекувам още малко.
Събра нещата си. Мойра се измъкна от стаята преди нея и я изчака.
— Какво му причинихте?
— Не съм напълно сигурна.
— Трябва да знаеш. Можем да го използваме като мощно оръжие срещу неговия вид.
— Не съумяхме да го контролираме. Не знам дали изобщо бихме могли.
— Трябва да опитате — настоя Мойра.
Глена отвори вратата на стаята и внесе куфара си вътре. Не бе готова да се върне в кулата.
— Бих казала, че по-скоро то ни контролираше. Беше огромно и мощно. Толкова мощно, че никой от нас не можа да го овладее. Дори заедно не успяхме да го възпрем, а усещах здрава връзка помежду ни, както с никого преди. Сякаш бяхме влезли в слънцето. — Слънцето е оръжие.
— Ако не знаеш как да използваш меч, можеш да отсечеш собствената си ръка, вместо нечия друга.
— Човек се учи.
Глена се отпусна на леглото и протегна ръка.
— Чувствам се разтърсена из основи — каза тя, докато се взираше в треперещите си пръсти. — Части на тялото ми, които не предполагах, че е възможно да затреперят, сега трептят като ръката ми.
— Досаждам ти. Извинявай. Изглеждаше толкова уверена, толкова спокойна, докато лекуваше вампира.
— Той си има име. Кийън. Започни да го използваш. — Укорът в гласа й накара Мойра рязко да извърне глава и широко да отвори очи. — Съжалявам за майка ти. Ужасно съжалявам, но той не я е убил. Ако убиецът й бе рус и синеок мъж, нима би намразила всички мъже с руси коси сини очи?
— Не е същото, далеч не е същото.
— Близко е, особено в нашия случай. Чертите на Мойра застинаха в израз на непреклонност.
— Дадох му да пие кръв и направих малкото, което можах, за да облекча болките му. Помогнах ти да лекуваш раните му. Би трябвало да е достатъчно.
— Не е. Почакай! — нареди Глена, когато Мойра се обърна, готова да си тръгне. — Почакай! Наистина съм разтърсена, затова съм сприхава. Дай ми време. Ако преди малко съм изглеждала спокойна, то е, защото винаги постъпвам така. Първо преодолей кризата, после рухвай. Вече съм на път да рухна. Но това е истина, Мойра. Както и онова, което ти каза вътре. Той ни е нужен. Трябва да започнеш да гледаш на него като на човек, а не като на по-нисше създание.
— Те я разкъсаха на парчета. — Очите на Мойра се насълзиха и съпротивата й рухна. — Не, не, той наистина няма нищо общо. Вдигна меча си в моя защита. Знам го, но не мога да го почувствам. — Сложи ръка на гърдите си. — Не мога. Те не ме оставиха да изживея мъката си. Да поскърбя за собствената си майка. Сега съм тук, изпълнена с мъка и ярост. Кръв и смърт. Не желая това бреме. Да бъда далеч от народа си, от всичко, което познавам. Защо сме тук? Защо ни бе възложена тази мисия?