Ще умреш в агония и ще се превърнеш в неин роб навеки.
— Млъкни, досаднико!
Хойт сграбчи камата си по-здраво. Щом гарванът полетя, камата се устреми подире му. Не улучи, но огнената стрела, която изпрати със свободната си ръка, попадна право в целта. Гарванът издаде пронизителен писък и това, което остана от него, когато падна на земята, бе само пепел.
Хойт с ненавист погледна камата. Почти бе уцелил. Ако не бе ранен, навярно би успял. Поне това бе научил от Кийън.
Но сега трябваше да вдигне проклетата кама.
Преди да продължи, извади шепа сол от дисагите и я изсипа върху пепелта на вестоносеца. После взе камата и възседна коня си, стискайки зъби.
„Неин роб навеки“ — промърмори той. — Ще видим.
Продължи през зелените поля и хълмовете, по които се плъзгаха сенките на облаци, ефирни като пух. Знаеше, че ако язди в галоп, болката ще стане непоносима и поддържаше тръс. Задряма и сънува, че отново е на скалите и се бие с Кийън. Но този път той бе този, който полетя в черната бездна към неумолимите скали.
Събуди се от внезапен пристъп на болка. Навярно пронизващата болка вещаеше смърт.
Конят му бе спрял да попасе край пътя, където мъж с островърха шапка градеше зид от гладки сиви камъни. Брадата му стърчеше, жълтеникава като сухите храсталаци, растящи в подножието на полегатия хълм, а ръцете му изглеждаха жилави като клони на дърво.
— Добър да е денят, в който се събуждате сър. — Докосна шапката си за поздрав и се наведе към поредния камък. — Изминали сте дълъг път днес.
— Да. — Макар да не бе напълно сигурен къде се намира. Мъчеше го треска; усещаше избилата по тялото му лепкава пот. — Пътувам към Ан Клар, земята на Маккийни. Кое е това място?
— Оттук, където се намирате — шеговито каза непознатият, — няма да стигнете преди здрачаване.
— Да. — Хойт погледна пътя, който изглеждаше безкраен. — Едва ли ще стигна.
— Оттатък нивата има колиба с огнище, но нямаш време за губене. Чака те още толкова път. А времето отлита с всеки изминал миг, дори докато говорим. Уморен си — отбеляза мъжът със съчувствие. — Но ще бъдеш още по-уморен, когато завършиш похода си.
— Кой си ти?
— Само знак по пътя ти. Когато стигнеш до второто разклонение, тръгни на запад. Щом чуеш реката, следвай я. До едно самодивско дърво има свещен кладенец. Кладенецът на Бриджет, която някои наричат светицата. Там уморените ти кости ще починат през нощта. Създай защитен кръг, магьоснико, защото те ще те споходят. Чакат само слънцето да залезе. Трябва да бъдеш до кладенеца, в своя кръг, преди то да се скрие.
— Щом ме преследват, ще ги отведа право при семейството си.
— Те знаят кой си и кои са близките ти. Носиш Кръста на Мориган, който ще им оставиш на раздяла. Него и вярата си. — Очите на мъжа бяха светлосиви и за миг в тях сякаш оживяха цели светове. — Ако се провалиш на Самен, ще загубиш не само семейството си, а много повече. Сега върви. Слънцето клони на запад.
Какъв избор имаше? Вече всичко му се струваше като сън, видения в замъгленото му от треската съзнание. Смъртта на брат му, а после унищожението му. Съществото на скалите бе нарекло себе си Лилит. Дали богинята наистина го бе посетила, или би в плен на някакво съновидение?
Може би вече бе мъртъв и пътуваше към отвъдния свят.
Но на разклона пое на запад и когато чу реката, накара коня си да свие натам. По гърба си усещаше хладни тръпки от треската, както и от мисълта, че залезът наближава.
Не слезе, а по-скоро падна от коня си и останал без дъх, се подпря на шията му. Раната на дланта му се отвори и кръвта обагри превръзката. На запад слънцето потъваше все по-ниско, като гаснещо огнено кълбо.
Светеният кладенец представляваше квадрат от ниски каменни зидове, пазен от самодивското дърво. Другите, които бяха идвали тук на поклонение или се бяха отбивали, за да отдъхнат, бяха оставили знаци и амулети, окачени на клоните. Хойт покри коня си, а после коленичи, взе малкия черпак и отпи от студената вода. Отсипа няколко капки на земята и отправи благодарност към боговете. Сложи медна монета върху каменния зид, оставяйки следи от кръвта си върху нея.
Краката му бяха натежали, сякаш в тях имаше повече вода, отколкото кости, но той напрегна сили да се съсредоточи, за да създаде защитния си кръг, преди да е паднал здрач.
Тава бе проста магия, една от първите, които бе усвоил. Но сега силата му припламваше и угасваше и задачата му се струваше неизпълнима. Потръпваше от собствената си студена пот, докато с мъка изричаше заклинанията и се опитваше да задържи силата, която се изплъзваше като хлъзгава змиорка от ръцете му.