Чу нещо да се прокрадва в гората, в най-дълбоките сенки. Тези сенки ставаха все по-непроницаеми, докато последните лъчи се процеждаха през короните на дърветата.
Те се приближаваха към него в очакване да угасне и последната светлинка и да се възцари мрак. Щеше да умре тук, сам, оставяйки семейството си без закрила. И всичко това заради прищевките на боговете.
— Проклет да бъда, ако се предам.
Положи усилие да се изправи. „Последен шанс“, помисли си той. Разкъса превръзката на ръката и използва кръвта си, за да заздрави кръга.
— Нека светлината да остане в този кръг. Нека засияе в нощта! Магията е чиста и ще пази чистотата вътре. Огън, разпали се, огън, издигни се и гори до сутринта с ярка сила!
В средата на кръга затрептяха пламъци — слаби, но видими. Когато се издигнаха, слънцето угасна. И онова, което се бе таило в сенките, изскочи. Яви се в образа на вълк с черна козина и кръвясали очи. Когато се хвърли към него, Хойт извади камата си. Но звярът срещна силата на кръга и бе отблъснат.
Нададе вой, рязко се отдръпна назад и заръмжа. Белите му зъби блестяха, докато обикаляше около кръга и търсеше пролука.
Към него се присъедини втори вълк, промъкнал се иззад дърветата, и още един, и още, докато Хойт преброи шест. Атакуваха заедно и заедно отскочиха назад. Запристъпваха в крак около кръга — като войници.
Всеки път, когато се втурваха към защитната стена, конят му цвилеше и удряше с копита по земята. Хойт се приближи към него, не откъсвайки очи от вълците, и го потупа. Поне това можеше да направи. Успокои вярната си кобила до дрямка. После извади меча си и го заби в земята до огъня.
Извади храната, която му бе останала, наля вода от кладенеца и сипа нови билки, макар и боговете да знаеха, че няма полза от самолечението му. Сниши се на земята до огъня, с меча от едната си страна, камата — от другата и жезъла върху краката си. Загърна се с мантията си, разтреперан от студ, и насила успя да хапне овесена питка е мед. Вълците бяха седнали на задните си крака и виеха в един глас срещу изгряващата луна.
— Гладни сте, а? — процеди Хойт през тракащите си зъби. — Тук няма нищо за вас. О, какво не бих дал за легло и свестен чай!
Седна и отраженията на пламъците затанцуваха в очите му, докато започнаха да се затварят. Малко преди главата му да клюмне, Хойт се бе почувствал самотен, както никога преди. И несигурен в пътя си.
Взе онази, която му се яви като видение, за Мориган. Тя бе прелестна жена с огненочервена коса, която се спускаше като порой до раменете й. Беше в черно, странно и малко неприлично облекло, което оставяше раменете й голи, а гърдите й се подаваха над корсажа. На врата си носеше пентаграма с лунен камък в средата.
— Това няма да помогне — каза тя с глас, който бе неземен и тревожен. Коленичи до него и докосна веждата му. Допирът на ръката й бе хладен и успокояващ като пролетен дъжд. Ухаеше на гора, земя и тайни.
За един кратък миг на лудост Хойт изпита желание просто да отпусне глава на гърдите й и да заспи, унесен от опияняващите ухания.
— Ти гориш. Е, да видим какво имаш тук и дали ще свърши работа.
За миг видението затрептя пред погледа му, а после стана по-ясно. Очите й бяха зелени като на богинята, но допирът й бе на човек от плът и кръв.
— Коя си ти? Как влезе в кръга?
— Цвят от бъз, равнец. Нямаш лют червен пипер? Е и с това ще се справим.
Загледа се в нея, когато се залови — като пъргава домакиня — да извади вода от кладенеца и да я подгрее на неговия огън.
— Вълци — промърмори тя и потръпна. Хойт долови страха в това потръпване. — Понякога сънувам черни вълци или гарвани. Понякога — онази жена. Тя е най-голямото зло. Но за пръв път виждам теб в съня си. — Замълча и дълго се взира в него със загадъчните си тъмнозелени очи. — И все пак лицето ти ми е познато.
— Но това е моят сън.
Тя се засмя и изсипа билките в горещата вода.
— Както желаеш. Нека се погрижим да се събудиш жив от него. — Прокара ръка над чашата. — Чудотворни уханни треви дъщерята на Хикейт свари. От треската му нека го спасят и силата му нека съхранят! Невредим в кръга той да остане! Както аз желая, тъй да стане!
— Боговете да са ми на помощ! — Хойт успя да се подпре на лакът. — Ти си вещица.
Жената се усмихна и пристъпи към него с чашата в ръце. Седна до Хойт и обгърна кръста му.
— Разбира се. Също като теб, нали?
— Не съм като теб. — Имаше достатъчно сили да понесе обидата. — Аз съм магьосник. Махни тази отрова, дори миризмата й е отвратителна.
— Може би, но ще те излекува. — Притисна главата му към рамото си. А в мига, в който се опита да се освободи, тя притисна носа му и наля отварата в гърлото му. — Мъжете са същински бебета, когато са болни. Погледни ръката си! Раната е замърсена. Имам нещо за това.